— Най-ласкаво — повтарям. — Наистина тя е малко подтисната и не съвсем добре с нервите въпреки външното си спокойствие. Но предполагам, че за една жена е трудно в едно и също време да живее до вас и да бъде добре с нервите.
Сеймур ми хвърля бърз поглед, после се разсмива с тоя свой внезапен и малко дрезгав смях:
— Какво имате предвид?
— Вашата тиранична натура.
— Ако е това, грешите. Жените обичат най-много тираничните натури. Причината за женските нерви е обикновено доста по-елементарна, Майкъл. Но какво да се прави: аз отделям на една жена не толкова внимание, колкото тя иска, а колкото заслужава.
Не възразявам, понеже половият въпрос не е силната ми страна, и ние известно време мълчим, додето колата лавира из лабиринта на тесните улички.
— Защо сте се забутали чак в тия предградия? — подхваща отново американецът.
— Защото е по-евтино.
— Всъщност кога наехте новата си квартира, ако не е тайна?
— В събота.
— Значи, в събота все още сте вярвали, че позата ви на скромен стипендиант може да има някакъв смисъл?
И тоя път не считам за нужно да възразя.
— Вашата версия за проучвания в библиотеката всъщност още от самото начало не беше особено убедителна — заговорва отново Сеймур, който очевидно се забавлява да анализира като специалист действията на един свой колега.
И понеже продължавам да мълча, той повтаря, за да ме подразни:
— Признайте, Майкъл, че не беше много убедителна.
— На драго сърце, стига и вие да признаете нещо…
— Какво именно?
— Кога установихте истинската ми самоличност?
— Още при слизането ви от влака — отвръща американецът, без да се замисли.
— Затова и версията ми не ви се е показала убедителна.
— Прав сте — кима Уйлям. — Такъв малшанс може да се случи всекиму.
И след къса пауза добавя:
— Вие едва ли сте подозирали, че тъкмо тоя малшанс ще бъде най-големият шанс в живота ви.
— Виждате сам, че тук е доста скромно — промърморвам, след като съм щракнал електрическия ключ и съм въвел госта в мансардата.
— И най-вече, доста нечисто — кима Сеймур.
Той вдига нагоре римския си нос и предпазливо вдишва миризмата на мухъл и влага:
— Но най-характерната черта на вашия таван, безспорно е задухата. Тук просто няма въздух.
Приближавам до прозорчето и широко го разтварям.
— Така е малко по-добре — кима гостът, като този път насочва носа си към таванския отвор. — И все пак аз ще си позволя да хвърля сакото.
— Чувствувайте се като у дома си!
Сеймур вади от джоба си цигарите и запалката и ги поставя на масата. После съблича сакото и го окачва върху облегалката на един отдавна загубил лака си виенски стол.
В мансардата наистина е доста душно и топлият влажен въздух, който прониква отвън, не изменя съществено положението. Ниски мокри облаци са надвиснали над града, призрачно осветени от мътния му червеникав отблясък.
Свалям на свой ред сакото и се заемам с домакинство, сиреч развивам бутилките и донасям от кухнята чаши и кана с вода, след което сядам срещу госта.
Сеймур си налива два пръста уиски, добавя два пръста вода, отпива предпазливо и с израз на лека погнуса оглежда стаята. Трудно е да се отгатне дали този израз е последица на топлото уиски, или на мизерната обстановка, но така или иначе той доста за дълго се установява върху лицето на американеца.
Всъщност обстановката не е ни по-лоша, ни по-добра от тая на всяка занемарена мансарда: прокъсани избелели тапети, начупен таван, декориран с жълти петна от влага, няколко почти излезли от обращение мебели, плюс вече споменатият мирис на мухъл.
— Както знаете, Майкъл, аз също съм имал години на мизерия и отлично разбирам, че някои хора са принудени да живеят в подобни дупки. Това, което не мога да разбера, то е защо в тях живеят и хора, които не са принудени да го правят.
— Знаете, аз не обръщам особено внимание на туй, което ме заобикаля. Изобщо отношенията ми към действителността рядко са чисто естетически.
— Тук не става дума за естетика, а за чистоплътност — възразява американецът и отново вдига гнусливо нос.
Подир което той повторно отпива от чашата с очевидна цел за дезинфекция. Впрочем това не е глътка, а съвсем скъперническо сръбване и аз не се въздържам да забележа:
— Много плахо почвате вашето напиване.
— Сдържано! — поправя ме Сеймур. — Аз не съм никога плах, но винаги действувам сдържано, Майкъл. Въпрос на тактика или ако щете, на характер.
Той престава да шари с очи из мансардата и ме поглежда:
— И тъй, какъв беше отговорът?
— Кой отговор?
— Тоя, който получихте днес следобед. Защото вие няма да почнете да ме убеждавате, че сте играли на криеница с моите хора само за да изпробвате мотора на колата си.