П. Г. Удхаус
Голямото накисване
ГЛАВА ПЪРВА
Следобедното слънце усърдно сипеше лъчи в офиса на управителя на веригата магазини „Гилденщерн“ на Медисън Авеню, Ню Йорк, но усилията му не намираха отклик в сърцето на известния метрополски адвокат Хоумър (английската транскрипция на името „Омир“, бел. пр.) Пайл. По мнението на събеседника му той излъчваше нещо близко до дискомфорта на котка, стъпила върху нагорещени тухли. А причината за очевидната му възбуда не беше трудна за откриване. Един добър адвокат на компания може да приеме по-твърдо сензационна новина както тази, която ще споменем по-долу, ако му бъде съобщена по подходящ начин. Но когато му позвъните в разгара на работния ден, за да го осведомите със звънък глас, че сестра му току-що е била арестувана за кражба в магазин, нещата със сто процентова гаранция ще стоят по доста различен начин. При подобни обстоятелства дори съдия във Върховния съд би се облял в студена пот и би се гърчил до припадък.
Това, което засилваше още повече терзанията на Хоумър, бе обстоятелството, че за случилото се научи не от управителя на магазина, дългогодишен приятел от колежа, а от един от ония мазни, лепкащи от брилянтин младежи, които управителите държат на каишка около себе си; от типа, който сам бе назначил като младши чиновник в офиса си на Уол Стрийт. В името на колежанската солидарност Хоумър можеше да очаква от старата дружка да прояви човещина и да му влезе в положението, а в държанието на този младеж тук забележимо липсваха както разбиране, така и съчувствие.
Хоумър попи потта от челото си с носната си кърпичка. Имаше широко кръгло лице, по-голямата част от което бе заето от очила с рогови рамки, а очите зад тях се блещеха напрегнато, особено когато беше потънал в тревоги.
— Трябва да има някаква грешка — каза той.
— Ъ-ъ — отвърна отривисто младежът. — Тя го е извършила. Че как иначе? Щом не си бърка в джоба, за да плати.
— Защо й е да краде стоки от универсален магазин? — повиши глас Хоумър.
— Нямам представа. Само знам, че я хванахме с тях.
— Трябва да е било някаква шега. Направила го е импулсивно, за да види дали ще успее.
— И разбира се, че не успя.
Може би защото осъзна, че излъсканият младеж е добре запознат с всички подробности и усилията му да измисли някакво оправдание за поведението на сестра си не ще се увенчаят с успех, Хоумър се потопи в меланхолията на мислите си. Тази Бернадет не му излизаше от главата. Отдавна знаеше, че природата й твърде често я подтиква да действа импулсивно. Веднъж беше скочила в езерото на Сентрал Парк в скъпа прилепнала рокля от туид от веригата „Елегантна жена“, ча да спаси един нещастен пекинез; друг път във възмущението си разби едно твърдо яйце с чадъра, който използваше за защита от улични котки. Изобщо, едва ли имаше жена по-малко предвидима от нея.
Но ако гореупоменатите случки могат да накарат слушателя единствено да повдигне учудено вежди, то кражба в универсален магазин определено би предизвикала осъдителна гримаса. В този случай наистина бе отишла твърде далеч. Не по нейна вина, разбира се. Това сигурно се дължеше на някакво психично заболяване. Колкото и невероятно да звучи, сестра му понякога наистина не можеше да се въздържи да не направи някаква поразия. Леля му Бетси, вече покойница, страдаше от същото заболяване и веднъж се случи така, че кризата й съвпадна с есенното намаление в „Гимбълс“. И до днес в семейството това беше най-коментираният скандал.
Лъснатият младеж заговори отново, този път с по-весел тон:
— Шефът каза да ви предам, че предпочита да не повдига обвинение.
Това доказателство, че старият колежански дух все още мъждука дори у хората на върха, моментално подобри настроението на Хоумър. Това значеше, че случаят няма да се раздуха от пресата, а тази угроза изгаряше червата му като киселина.
— При положение, че… — продължи младежът и светът отново помръкна.
— При положение, че?
— При положение, че я изселите от града на момента — довърши мазньото.
Последва гръмогласна въздишка на облекчение.
— Това може да се уреди.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Искам да кажа — обясни Хоумър с достойнство, което само пет минути по-рано не би могъл да си позволи, — че заминавам за Европа съвсем скоро и мога да взема госпожа Клейборн с мен. Трябва да отида до Брюксел, за да посетя конференцията на П.Е.Н. (Международна организация на поети, драматурзи, редактори, критици и романисти, бел. пр.)
Ефектът на тези думи беше поразителен. Младежът пое дълбоко дъх. В очите му, които до този миг святкаха с ледената суровост на областен прокурор, водещ кръстосан разпит на лъжлив свидетел, се появи нов, странен блясък.