Тук тя направи пауза. В погледа й се четеше разочарование.
— Не ми се виждаш много въодушевена. Защо не пляскаш с малките си ръчички и не танцуваш пролетни танци из стаята?
В реакцията на Вера наистина липсваше оживлението, което майка й имаше правото да очаква.
— Идеята е чудесна — каза без ентусиазъм тя. — Само се сетих, че не си помислила за една дреболия. Как ще се на-мърдам в този Мелингъм Хол? Не мога просто да отида там и да се провикна: „Ехо, ето ме и мен!“, като някой делегат от Балканите.
Мадам Флора не се поддаде на тези пораженчески настроения.
— Разбира се, че можеш, щом си платиш входната такса. Не ти ли споменах за това? Братът на Бил, някога богат, сега го е закъсал здраво и приема гости на пансион. Дори ще ти постеле червен килим.
Апатията у Вера се изпари на мига. Сега майка й нямаше причини да я упреква в липса на ентусиазъм. Със съвсем различен тон тя повтори репликата си, че идеята е чудесна.
— Но аз не мога да отида ей така за няколко дни. Трябва да си набавя рокли, разни други неща.
— Купи си всичко, което поискаш, момичето ми — каза Мадам Флора Феи. — Няма да се стискаме. Целта ни е да изкараме акъла на Хоумър Пайл.
Докато Хоумър със своя отказ за сътрудничество създаваше толкова грижи на Вера и майка й, ексцентричното поведение на Д. Г. Ф. Уест се оказа не по-малък източник на раздразнение у Джейн Хъникът. Телеграмата му, с която отменяше очакваната с такова нетърпение вечеря, без дума на обяснение, освен че отивал в провинцията, я накара направо да побеснее. Тя беше момиче с благ характер — би трябвало да е, щом е успявала да се усмихва през цялото време на различните донахювци, които пътуват със самолет — но в този миг тя усещаше почти непреодолимо желание да го фрасне с тухла по рижата глава.
И защо в провинцията? За какво му е да ходи в провинцията? И къде точно в провинцията? Джейн се сети, че има източник, от който вероятно можеше да получи отговор на тези въпроси — вуйчо му Уилоуби.
Когато позвъни в офиса му, казаха й, че е заминал, най-вероятно за вкъщи. Тя хвана такси до площад „Челси“ 31, все още под пълна пара.
Уилоуби беше в кабинета, стиснал пура между устните си, а до него на масата стоеше освежителна чаша с уиски и сода. Препрочиташе писмото, пристигнало тази сутрин от племенника Джералд. Вече го беше прочел два пъти и всеки път, с изключение на послеписа, с чувство на удовлетворение. Винаги е приятно за един началник да знае, че подчиненият, на когото е доверил деликатна задача, се показва достоен за доверието.
„Нещата — пишеше Джери — трябва да се задвижат скоро. Вчера и днес валя непрестанно и госпожа Клейборн не е мръднала от апартамента си, така че нищо не успях да направя, но я чух да казва на вуйчо Криспин, че утре ще прескочи до селото да пие чай с викария, с който очевидно се е сдушила. Веднага щом пътят ми е чист, ще започна претърсването. Това, че е настанена в апартамент прави задачата по-трудна, защото има много повече места, където човек трябва да погледне, но щом е решила да се налива с чай при викария, ще имам предостатъчно време.
И все пак мисля, че грешиш, като предполагаш, че тя е свила миниатюрата ти. Тя е очарователна жена. Първото нещо, което направи при пристигането ми беше да ме целуне по двете бузи и да ме помоли да я наричам Барни. Каза още, че се надява да съм се възстановил от оня обяд и попита за теб с много топли чувства. Може да обича да си пооткрадва от магазините, въпреки че, може би историята ти е предадена доста изопачено, но се кълна, че тя не е човек, който ще задигне нещо от къща, където е поканена да гостува. Както и да е, ти ме изпрати тук да претърся стаята й и ще го направя.
Отдавна не бях идвал в Мелингъм, но мисля, че не се е променило много, освен, може би, че вуйчо Криспин нещо е превъртял. Държи се все едно си е наумил нещо и се стряска от всякакви шумове. Вчера влязох в библиотеката, а той стоеше там в някакъв транс и не ме видя, а когато се прокашлях, за да кажа нещо ободряващо, например «Този дъжд май няма изгледи изобщо да спре някога» или нещо такова, той подскочи като подплашен фазан и за малко не си удари главата в тавана. Освен това е наел най-необикновения иконом, един тип на име Чипъндейл, който се обръща към всички със «старче», «приятел» и т.н. Предполагам, че в днешно време човек е принуден да наеме каквото му попадне, но като погледна Чипъндейл и като си спомня за майордомите от детството ми, се извръщам настрана.