Пожелавам й късмет — казваше си той, когато една обезпокоителна мисъл се загнезди в главата му. — Пристигането й на мястото на бойните действия няма ли да отклони мислите на Джери от свещената мисия?
Терзанията му не продължиха дълго. Човек с бистър ум, Уилоуби осъзна, че тревогите му са напразни. Тези скрупули, за които си говореха досега, по някакъв начин задължаваха Джери да достави стоката и да престане да се числи към класата на бедните ухажори, като заслужи парите от попечителството. Присъствието на Джейн щеше да му действа стимулиращо, подтиквайки го да даде най-доброто от себе си. С възстановен душевен мир той се отправи към телефона.
— Крипс?
— Здравей, Бил.
— Само исках да ти кажа, Крипс, че ти изпращам още един гост, момиче на име Хъникът, тя е приятелка на Джери. И не ми казвай „О, Бил!“, все едно ти съобщавам за смъртта на любима леля. Да, знам, че не искаш момичета да се мотаят наоколо, но това точно е специално. Съвсем наскоро наследи голямо богатство и купува всичко, което й се мерне пред очите. Има голяма вероятност, ако си изиграеш картите правилно, да поеме имението в свои ръце.
Ефектът от това съобщение върху Криспин беше поразителен — звуците, които започна да издава, напомняха силно на бронхиален пристъп. Ако някой го бе видял в този момент, по вдървената поза щеше да го вземе за статуя, издигната от негови приятели и почитатели. След малко, когато цялата красота на думите на Уилоуби се просмука в разсъдъка му, сковаността отстъпи на едно непознато оживление, като у боен кон, чул сигнал за атака. Бойните коне, както знаем, са обучени да започнат да нервничат, щом вниманието им е привлечено от зова на бойна тръба. Те тръпнат, треперят, чаткат с копита, радват се на силата и младостта си и цвилят като джаз-тромпетисти. Криспин се държеше по абсолютно същия начин.
Но щом се поуспокои, в душата му започнаха да се прокрадват съмнения. Уилоуби беше човек, който обича да се шегува и по най-сериозните въпроси. Може би това е неговата представа за хумор. Мисълта беше парализираща, но имаше начин да се разбере истината. Уилоуби беше представил момичето като приятелка на Джери и той можеше да даде официална информация относно реалния й финансов статус. Тръгна да го търси и го намери в билярдната да се упражнява. Беше в доста мрачно настроение.
— Джералд — каза той, като по този начин предизвика недопустим пропуск при доста елементарен удар, — познаваш ли момиче на име Хъникът?
Щеката падна от ръцете на Джери и изтрака на пода. Младият мъж получи странното усещане, че сърцето му е напуснало обичайното си място и ако не беше стиснал здраво зъби, сигурно щеше да изскочи навън. Като че ли беше проговорил гласът на съвестта. Откакто отмени уговорката за вечеря, нито за миг не го напускаше чувството за вина. Чувстваше се като най-презряната твар на земята, като мъж, който кани момиче на вечеря и след това не си удържа на думата. В неговите представи единствено Бенедикт Арнолд би постъпил по този долен начин и се опитваше да не гадае какво ли си мисли за него Джейн.
— Уилоуби ми каза — продължи Криспин, — че била на път за насам.
Още веднъж сърцето на Джери изпълни подскок в стил Нижински (Вацлав Нижински, 1890–1950 г., руски балетист, бел. пр.). Криспин се размаза пред очите му и се наложи да премигне няколко пъти преди да си проясни погледа и да възстанови фокуса си. Вуйчо му все още трептеше като лента от първите години на киното.
— На път за насам? — изграчи той.
— И казва, че я познаваш.
— Че я познавам?
— Да — каза Криспин, справедливо раздразнен, защото никой вуйчо не обича да разговаря с племенник, който моделира репликите си по ехото в швейцарските Алпи. — Че я познаваш. Познаваш ли я?
— Да.
— Богата ли е?
— Да.
— Имам предвид наистина богата.
— Има между един и два милиона долара — каза Джери, разтреперан.
— Ха! — отвърна Криспин, отново в духа на бойния кон.
Джейн пристигна рано следобед на другия ден, но Джери нямаше възможността веднага да разговаря с нея надълго и нашироко. Когато Криспин посрещаше гостенка, която може да реши да купи Мелингъм Хол, той проявявате цялото си гостоприемство. Може би затова колкото пъти да се опитваше да я срещне, Джери се натъкваше на двамата — Криспин дърдореше, а Джейн слушаше вежливо. Една когато Криспин бе повикан от Чипъндейл на телефона и остави двамата млади сами до езерото, разговорът, който Джери едновременно очакваше с нетърпение и който изпълваше душата му със страхове, можеше да започне.