Чипъндейл, в свойствения си доброжелателен стил, се помота достатъчно дълго, за да намигне приятелски на Джери и да покаже два вертикално изпънати палеца, вероятно знак, че Джейн е срещнала одобрението му. Може би за момент дори му мина през ум да се присъедини към тях за един дружески разговор, но после размисли и се оттегли. Така двамата останаха сами в компанията на една патица, на вид поразително приличаща на Чипъндейл, която крякаше замислено недалеч от тях.
Ако Джери бе опитал да започне разговора, репликата му най-вероятно щеше да е по-близо до патешкия кряк отколкото до човешката реч, защото беше страшно притеснен и не беше в състояние да сглоби и най-простата фраза. Въпреки че тази среща не дойде като изненада, гласните му струни отказваха да сътрудничат. Първа заговори Джейн.
— Струва ми се, че лицето ви ми е познато — каза тя. — Господин Д. Г. Ф. Уест, ако не се лъжа?
Господин Д. Г. Ф. Уест още не беше в състояние да даде своя достоен принос към настоящия разговор и затова тя продължи:
— Сигурно се чудиш какво правя тук? Казваш си, това момиче си пада по пътуванията — днес тук, вчера Борнмът, онзи ден Лондон — не се ли заседава за малко на едно място? Обяснението е много просто. Помислих си, че щом Мелингъм Хол е толкова неустоим, че не си издържал на изкушението, дори това да означава да пристъпиш свещения си обет да ме заведеш на вечеря, трябва да е някакъв земен рай и аз трябва да дойда да му хвърля един поглед. Признавам, че си струва идването. Но все пак жалко за вечерята. От гледна точка на „Бариболт“, искам да кажа. Хората очакваха солидни постъпления, защото знаеха, че няма да жалиш парите.
Джери си възвърна способността да артикулира. Не беше нещо кой знае колко остроумно, но все пак човешка реч:
— Съжалявам — каза той.
— Аз също.
— Щях да ти пиша и да ти обясня.
— Опитай се да ми обясниш сега.
— Само че не мога.
— Нещо не схванах.
— Искам да кажа, че е тайна. Можеш ли да пазиш тайна?
— Не.
— Би могла да опиташ.
— Добре, ще опитам.
— Добре тогава. Ето как стоят нещата.
И той разказа цялата история, като не пропусна нито една подробност, колкото и дребна да изглеждаше, а тя слушаше внимателно. Когато изслуша всичко отначало докрай, Джейн произнесе присъдата си безкомпромисно, както беше направила след като беше изслушала свидетелските показания по делото „Онапулос енд Онапулос“ срещу корпорацията за стъклени бутилки „Линкълншир и Истърн каунтис“.
— Вуйчо ти е истински хищник.
— Не, няма такова нещо.
— Да те изпрати тук с такава задача.
— Много иска да си върне миниатюрата.
— Предполагам, но продължавам да твърдя, че каквито и да са причините, той все пак е един хищник. Знаеш ли какво бих направила аз, ако имах вуйчо, който иска да претърсвам стаите на хората? Щях да му кажа да върви по дяволите. Учудена съм, че ти не си го направил.
— Не можех. Парите.
— Парите не са всичко.
— Са, доколкото става дума за мен. Виж, влюбен съм в момиче…
— Това е чудесно.
— …и тя е дяволски богата, а аз съм дяволски беден.
— Не виждам какво значение има това. Щом е достойна да се влюбиш в нея, значи няма да има нищо против.
— Проблемът не е дали тя има против, а в това, че аз съм против.
— Не искаш да приличаш на ловец на зестри?
— Точно така.
— Минавало ли ти е някога през ум, че трябва да се освидетелстваш?
— От време на време, да… от време на време, не. Но мисля, че общо взето постъпвам правилно.
— А аз не. Ако мястото за селски идиот в Мелингъм-в долината е вакантно, трябва да се кандидатираш. Както разбирам, няма смисъл да се спори с теб. И така, какви са плановете ти? Кога започва обиска?
— Днес следобед.
— Господи!
— Точно така е, но няма мърдане.
— Какво ще стане, ако те заловят?
— Не ми се мисли за това. Надявам се, че всичко ще мине както трябва. Имат уговорка с викария да пият чай. Нали ще се молиш за мен?
— Ако мислиш, че това ще помогне — каза Джейн, — трябва да е молитвата за попадналите в опасност в открито море, защото знам само нея.
Заради забавянето си — намигането на Джери и вдигането на палци на одобрение за Джейн — Чипъндейл не успя да достигне навреме до деривата в стаята си, за да подслуша разговора на Криспин. И без това не изпусна нищо съществено, заради което да си счупи краката от бързане. Обаждаше се викарият, за да благодари на Криспин за два чифта стари панталони и каничка със счупен чучур — дар за предстоящата разпродажба в помощ на годишния излет на младежите, организиран от църквата. Разбира се, благодарностите бяха придружени от няколко мили думи, за да не изглежда разговорът прекалено делови. Викарият спомена също с какво нетърпение очаква компанията на госпожа Клейборн на следобедния чай.