— Само леко посръбнал, сладур. При сегашните обстоятелства, ако мога да използвам тази фраза, две-три чашки бяха просто неизбежни. Човек не може да се нагърби с важна задача като моята без малко външна помощ. Спомням си, когато бях малко момче и тършувах навсякъде за спечеленото от баща ми от кучешките надбягвания, винаги трябваше да удрям по една глътка от тоника на мама с витамин В, за да навляза във форма за изпълнение на задачата. Не се притеснявай, друже. Ще доставя стоката без проблем. Ти само си стой тука.
Чипъндейл се запъти към прозореца с несигурни стъпки.
— А, мадам се появи и сега ще бъде навигатор по пътя към къщата на викария. Пътят е чист. Е, хайде, аз тръгвам за да подложа вещите й на… как беше думата… ох, както и да е.
И той излезе, за да се върне само след миг със замислена физиономия.
За да подложа вещите й на щателен обиск — каза той. — Знаех си, че ще се сетя.
И той остави Криспин в плен на съмненията си. И преди в живота си бе изпитвал съмнения, но рядко така силни като сегашните. Толкова много беше заложено на карта, а и мисълта, че успехът или провалът бяха в треперещите ръце на човек, който показваше недвусмислени признаци, че с прекалил с приемането на стимуланти, беше крайно неприятна. Уверенията му, че е само леко сръбнал, нито за миг не измамиха доверието на Криспин, а по-скоро затвърдиха мнението му, че малко шопари са в състояние да се отрежат по този начин. И при това положение как ще бъде в състояние да действа ефективно в покоите на госпожа Клейборн? Много хора, например, смятат, че песента прави труда по-лек. Какво му гарантираше, че Чипъндейл няма да се разпее? Дори и в този момент апартаментът на Барни може би кънтеше от пиянски песни и хора от всички посоки се изсипваха пред вратата, за да проверят какво се е случило.
Но тревожните мисли отстъпиха място на успокоителни размишления. Чипъндейл беше бизнесмен, който разчиташе на това начинание, за да се обогати със сто паунда и нямаше да позволи на музикалните изблици да го надвият. През цялото време щеше да си мисли за тези сто паунда и щеше да си свърши работата, потискайки желанието да се изявява в песенни форми. А най-важното нещо беше, че не съществуваше никаква възможност Барни да попречи на операцията. Бяха я видели да отпътува към викария. Накратко, всичко се нареждаше чудесно и както войникът на Киплинг, Криспин каза на разтуптените струни на своето сърце да замлъкнат.
Въпреки всичко безпокойството така и не изчезна съвсем, за да му позволи просто да си седи и да чака завръщането на икономския боен отряд. „Ти само си стой тука“ — беше му казал Чипъндейл и той наистина имаше намерението да го послуша, но библиотеката със своя приглушен мрак му идваше твърде много. Изведнъж му се прииска да излезе на открито, където няма шест или седемстотин тома проповеди от викторианския период, които да го гледат с мълчалив укор. Той стана и се запъти към коридора да си вземе шапката и по този начин получи прекрасната възможност да види в цял ръст Барни, която тъкмо влизаше в къщата.
Една от най-непопулярните сред древните гърци способности на Горгоната била да превръща в камък всеки, който бил достатъчно неблагоразумен да се зазяпа в нея и тази неочаквана среща с някой, който би трябвало в този момент да се налива с чай и да поглъща препечени филийки с масло у викария имаше сходен ефект при Криспин. От медицината знаем, че е невъзможно при жив човек сърцето да спре да бие, но и най-официалният документ не би могъл до го убеди, че с него не се е случило именно това.
Барни го поздрави с присъщата си жизнерадост, а той продължи да стои като сух пън.
— Здрасти, Крипс. Върнах се за една книга, която бях обещала да занеса на викария. Забравих я горе в стаята. Само ще изтичам да я взема.
Може би това бяха единствените думи, в състояние да размразят Криспин. Те разбиха слабата му надежда, която таеше, че чаят е отложен и че може би ще успее да я убеди да се поразходят навън.
— Аз ще я донеса — на пресекулки изрече той.
— Глупости — каза Барни. — За каква ме имаш, за инвалид? Все още мога да се справям с няколко стъпала.
И тя изчезна, вземайки по две наведнъж, а Криспин, бавно като алпинист, който изкачва Матерхорн (Матерхорн, 5,419 м, връх в Алпите на границата между Швейцария и Италия, бел. пр.), се запъти обратно към библиотеката. Имаше вид на човек, който е търсил теч на газ със запалена свещ. Друг човек в същото положение би се удавил, както се казва, във водовъртеж от чувства, но Криспин изпитваше само едно — пълно отчаяние. „Това е краят!“ — мислеше си той. По природа не блестеше с особено въображение, но в миг пред очите му изникна жива картина на това, което щеше да се случи.