Барни щеше да стане свидетел на това как Чипъндейл подлага вещите й на щателен обиск и нямаше да се въздържи от коментар. Щеше да подложи злосторника на кръстосан разпит и Чипъндейл щеше да си признае всичко, подчертавайки ролята си само на инструмент, действащ по заповедите на злодея Криспин Скроуп. Ще бъде засегната темата за миниатюрата и тя твърдо щеше да отрече някога да я е взимала и сигурно щеше да го съди за клевета или каквото там ще, свързано с колосални обезщетения. В най-добрия случай щеше да разкаже историята на останалите гости, които вкупом и начаса щяха да се изнесат. А ако самите те му бяха противни, не беше такъв случаят с парите им.
В такова положение човек просто скрива лицето си в шепи, а когато Кристин надигна глава след незнайно колко дълго време, видя до себе си Чипъндейл.
От гледна точка на някой официален представител на Клуба на анонимните алкохолици или някоя друга институция, проповядваща въздържане, Чипъндейл беше в несравнимо по-добра форма, отколкото когато излезе от библиотеката. Тогава беше закичил главата си с лозови листа и устата му бълваше пиянски брътвежи. А сега само някой съдия от Върховния съд би посмял да се мери с него по трезвеност.
Обаче един добър лекар, занимавал се задълбочено с подобни случаи, би установил, че тази трансформация е в резултат на шок и то на жесток, безмилостен шок, защото очите му гледаха със стъклен блясък, дишаше с хрипове и се потеше толкова обилно, че на човек, пътувал повече из Европа, непременно щеше да му напомни за фонтаните на Версайския дворец.
— Ку-ку! — каза той и избърса с ръкав потта от челото си. — По дяволите! — и избърса чело още веднъж. — Дано да не ми се случи друг път. Бил ли си някога затворен в тясна клетка заедно с тигър-човекоядец?
Истината беше, че на Криспин никога не се беше случвало и той побърза да отговори с раздразнено поклащане на израстъка си.
— Какво — попита той и щеше да добави „се случи“, но гласът му изневери. След като преглътна веднъж-дваж той се почувства готов да продължи. — Какво се случи? — прозвуча дрезгаво гласът му.
— Хубав въпрос, приятелю — отвърна Чипъндейл, продължавайки да бърше потта си. — Минах през огъня на ада, старче, но излязох невредим. Спасих се, защото запазих присъствие на духа. Винаги съм бил такъв, още от дете. Там, където други щяха да пристъпват страхливо от крак на крак с вина, изписана на челото им, аз се държах с високо вдигната глава и не само не загубих дар-слово, ами дори проведох разговор. А ти какво щеше да направиш, ако някоя дама те хване в будоара си, както хвана мене? Ще ти кажа какво щеше да направиш — щеше да се изчервиш като роза и щеше да си глътнеш сливиците. Нямаше да можеш и една дума да обелиш. Аз, от друга страна…
— Продължавайте! — каза Криспин.
— Аз, от друга страна, сложих пръст на устните си и щом тя влезе в стаята си, прошепнах „Шшът!“. Не казвам, че въобще не ме уплаши, защото ще излъжа, но благодарение на моето присъствие на духа, за което вече споменах, аз успях да вдигна пръст до устните си и да прошепна „Шшът!“. Нали си е жена, естествено, че вместо да пази тишина, тя започна да ми задава въпроси. Искаше да знае какво правя там, тъкмо от което се нуждаех, за да започна да разказвам. Давам ти от три пъти да познаеш какво й казах.
— Продължавайте! — повтори Криспин.
— Казах й, че както случайно съм си пасял по коридора покрай нейната стая, съм чул някакъв шум вътре и понеже съм знаел, че е заминала на сладки приказки у викария, съм предположил, че шумът не идва от нея, така че съм решил, че това е крадец, който се е промъкнал и тараши из вещите й, на което тя отвърна, че съм кретен, защото крадците не крадат посред бял ден. Тогава аз й казах: „О, така ли? Ето къде правите капитална грешка, защото точно тогава крадат, защото знаят, че точно тогава всички са навън да играят тенис или каквото ще. Ще се почувствате (казах й го) доста глупаво, ако продължавате да гледате скептично на този факт и откриете малко по-късно, че диамантите на семейство Клейборн са изчезнали. Ще изглеждате истинска глупачка и тогава изобщо не идвайте при мен за съчувствие“. След тези мои думи погледът й като че ли стана по-замислен и тя захапа долната си устна. „Е, къде е този крадец?“ — попита тя. „Влезе в спалнята“ — отговорих й и тя каза: „Ами, тогава да хвърлим по едно око“. Така че влязохме двамата вътре и тя каза, че не вижда никакъв крадец, а аз й казах: „А прозорецът е отворен, нали? Най-вероятно той е…“ Не ти ли се намира някоя пура, приятелче? Имам нужда от едно успокоително.
Криспин му предложи кутията с пури. Нищо на света не беше в състояние да го накара да заобича Чипъндейл, но беше принуден да признае, че в трудна ситуация тази гнида беше показала находчивост и заслужаваше награда. Беше чул само част от разказа му, но вече изпитваше приятно чувство на облекчение, защото очевидно темата за миниатюрата едва ли щеше скоро да излезе на преден план, каквато и посока оттук нататък да поемеше разговорът между Чипъндейл и Барни, това поне беше сигурно. Този факт го караше да се чувства отлично и Кристин не само му предложи пура, но му поднесе и огънче.