— Мерси, приятел — каза Чипъндейл. — Винаги съм казвал, че пушенето успокоява нервата. Докъде бях стигнал? А, да, до спалнята на дамата. Тя ме попита къде ми е крадецът, като се кикотеше като кобила. И в този момент, познай какво. Шкафът в ъгъла на стаята изведнъж кихна.
— Боже господи! — възкликна Криспин.
Неприкритият му интерес поласка Чипъндейл. Много често, когато разказваше някоя история, публиката му го прекъсваше с викове да се разкара, но този път явно беше завладял слушателя си.
— Точно така, имаш право, старче — каза той. — Горе-долу и аз това си казах. Няма защо да крия, че това кихане ме прободе както куршум масло. Сигурно съм подскочил една педя. Дамата, от друга страна, стоеше без да мигне. „Наздраве!“ — каза ми тя, но когато я информирах, че не съм аз, а шкафът, тя моментално прояви интерес: „Значи наистина има крадец“ — каза тя и аз казах: „Не само крадец, бейби, — ами крадец с цяла шепа прахоляк в носа“. И тогава тя ми заприлича на оня тигър, дето те питах дали си бил затворен с него в малка клетка. Настръхна като царя на джунглата, подушил плячка. „Тази работа заслужава да й обърнем сериозно внимание“ — каза тя и хукна към другата стая. След миг се върна с една статуетка, която преди това стоеше върху камината, нещо малко по-дълго от една педя и без дрехи. Може би Шекспир или кралица Виктория. Прошепна ми бързо да отворя вратата на шкафа, което и направих. Отвътре се показа някакъв образ в сгърчена поза. Тя се приближи с един скок и го фрасна със статуетката там, където се носи шапката. Ударът трябва да е бил много силен, защото той направо се изтърколи навън. Оказа се рижавото момче, дето пристигна преди две дена. Казаха ми, че ти е племенник. Уест му беше като че ли името или нещо такова.
— Джералд!
— Ако така се казва.
— Но какво е правил в шкафа?
— Не останах да разпитвам. Духнах. Исках да бъда на безопасно разстояние от онази статуетка и колкото по-бързо, толкова по-добре. А що се отнася до оная операция, за която си говорехме, да знаеш, че аз се отказвам. Може да изгубя пари, но на човек могат да му се случат и много по-лоши неща от това да не спечели сто кинта. Ако някога ти хрумне пак да претърсваш апартаменти на дами с такива смъртоносни удари, разчитай само на себе си — завърши Чипъндейл и направи кръгче тютюнев дим.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Джери, след като се раздели с Барни, излезе да потърси Джейн. Намери я на алеята пред къщата. Стоеше до колата си и той веднага забеляза (така са влюбените мъже), че след последният им разговор тя е с нов тоалет. Това доста го учуди.
— Здрасти, здрасти — извика той. — Заминаваш ли някъде?
— В Лондон. Нюйоркският ми адвокат е дошъл и иска да се видим. Току-що се обади по телефона. Нещо свързано с наследството, предполагам. Ще се върна тази вечер. Но това не е интересно. Кажи какво се случи. Как се справи?
— Не много добре — призна Джери.
— И аз така си помислих.
Не се изискваше много проницателност, за да стигне до това заключение. Даже от разстояние му личеше, че е скръбен и унил. Когато панически бягаш от бойното поле, настроението никога не е приповдигнато. Наполеон, който е преживявал подобно нещо при Москва, не е крил факта, че е имал и много по-щастливи моменти в живота. Джери с две ръце би се подписал под същата декларация, ако някой му я беше поднесъл в писмен вид. Само един поглед бе нужен на Джейн, за да разбере, че Джери не е дошъл да споделя триумфа си. По същия начин би изглеждал средновековният рицар, който трябва да признае на дамата на своето сърце, че е бил повален от коня си още при първия двубой на турнира.
— Нещо не е наред ли?
— Нищо не е наред.
— Горкичкото ми.
— Тя влезе и ме сгащи.
— Но тя каза, че ще ходи у викария — възкликна Джейн.
— Трябва да е размислила — въздъхна Джери и поклати глава. — Ако всички хора, които казват, че отиват у викария, наистина отиват там, този свят щеше да бъде много по-добър и по-щастлив.
Заключението бе плод на дълги размишления.
— Тя нахълта вътре преди да имам каквото и да е време изобщо да започна — продължи той.