— И какво й каза?
— Не казах нищо във въпросния момент. Криех се в един шкаф.
— Ти си се… нещо не разбирам.
— Бях в един шкаф. Скрит.
— А, да, разбирам. Чул си я да влиза.
— Точно така.
— И тя погледна в шкафа?
— Точно така.
— И какво я накара да направи това?
— Кихнах. Няма нищо смешно.
— Не се смея, само се усмихвам. Спомних си за „Алиса в страната на чудесата“. Момчетата трябва да се бият, когато кихат, защото го правят нарочно само за да дразнят хората. Грубо ли се държа с теб?
— Доколкото мога да си спомня, не сме разговаряли. Тя просто ме фрасна по главата с някаква статуетка.
— Олеле!
— И след това ме попита какво правя там.
— Неприятен въпрос. Особено след удар със статуетка по главата.
— Много неприятен въпрос — съгласи се с горчивина в гласа Джери.
— Трудно е да се сетиш какво да отговориш.
— Така беше в първия момент. За щастие се сетих, че на обяд си говорихме за една книга, която тя горещо ми препоръча. Казах, че съм дошъл да я взема.
— С обяснението, разбира се, че винаги, когато ходиш да взимаш книги, първата ти работа е да влезеш в някой шкаф.
— Казах й, че съм направил това, защото съм чул гласове.
— И Жана Д’Арк е чувала гласове, но не се е крила в шкафове.
— И съм помислил, че са крадци и съм се канил да ги изненадам.
— Казал си й това?
— Да.
— Не ти ли се стори малко тъпо?
— Не малко, а много тъпо, но това беше най-доброто, което в момента можах да измъдря. Трябва да имаш предвид, че току-що ме бяха ударили по главата с нещо, което почувствах като Статуята на свободата. Мисловните ми процеси бяха малко в безпорядък, а скоростта, с която разсъждавах, беше доста забавена.
— И тя как прие тази тъпотия?
— С известно съмнение, както ми се стори. Предполагам, че ме е взела за откачен.
Като че ли това беше следата, която Джейн отдавна бе чакала. Поведението й до този момент, като на Флорънс Найтингейл (Флорънс Найтингейл (1820–1910) — английска филантропка, организирала по време на Кримската война служба за подпомагане на ранени, бел. пр.), споделяща болките на ранен войник, прие строгостта на гувернантка, която е хванала един от подопечните си в момент на унищожаване на неприкосновения запас от конфитюр в килера. Явно Джери без да иска беше зачекнал тема, върху която от известно време Джейн бе размишлявала усилено.
— Какъвто в действителност си — язвително отбеляза тя.
— Не разбирам за какво намекваш.
— Разбира се, че разбираш. Всички тия излияния за момичето, което обичаш, но не можеш да й кажеш, защото тя е богата, а ти не си.
— А, за това ли?
— Да, за това.
— Какво мога да направя, като се чувствам така?
— Трябва ти само малко усилие на волята — строго нареди Джейн.
— Няма ли да си помисли това момиче, че я обичам само заради парите й?
— Разбира се, че няма.
— Но всеки друг…
— Какво те е грижа за всички други? Да ядат пасти. Какво значение има, ако една тумба празноглавци си мислят, че е само заради парите? А, между другото, не си ли си помислял как се чувства бедното момиче?
— Искаш да кажеш богатото момиче?
— Каквото и да е. Защо не вземеш под внимание и нейните терзания?
— Нейните какво?
— Терзания казах. Мъка, нещастие, тормоз, както ти хареса. Може и страдание.
Беше представила нещата под един нов и интересен ъгъл, на който Джери не беше обърнал внимание досега. Той беше скромен младеж и никога не му бе идвало наум да се възприема като демоничен любим, който кара жените да страдат по него и да се тръшкат от нерви и съмнения. Погледна Джейн ужасен.
— Наистина ли мислиш, че тя се чувства така?
— Разбира се. Горкичкото мишленце, което копнее за теб, гасне по теб, гледа на теб като на своя приказен принц и всяка сутрин си казва: „Може би днес той ще дойде, яхнал своя бял жребец, ще ме прегърне и ще ми каже, че ме обича“, а какво всъщност се случва? От тебе ни вест, ни кост. Убедена съм, че се чувства ужасно, плаче като съдрана, не се храни, станала е кожа и кости и възглавницата й прилича на швейцарско сирене от хапане през нощта.
Беше убедителна. Точно както беше успяла да го убеди, когато използваше красноречието си в защита на стъкларите от „Линкълншир и Истърн каунтис“, така успя и сега.
„Колко е права — помисли си Джери, — че трябва да отида да се освидетелствам. Всеки мъж, който се държи по същия начин, т.е. горе-долу като глупавия индиец, който бил толкова лош експерт по скъпоценни камъни — може смело да пристъпи прага на най-реномираните лудници и ще го показват на посетителите като най-ценния си експонат“.