Какъвто и да бе той.
Както се бе случвало и преди, атмосферата в библиотеката му се стори потискаща. Нямаше достатъчно кислород да поддържа огъня на мисълта му. С надеждата, че свежият въздух и разходката ще стимулират отново малките му сиви клетки, той стана и каза на Криспин, че излиза да се поразтъпче.
Но още преди да стигне до вратата тя се отвори и той видя, че Чипъндейл, този пощенски гълъб в човешки образ, се бе върнал.
Отправените от Джери и Криспин към него погледи бяха ледени. Има моменти, когато племенник и вуйчо искрено приветстват компанията на дребното мършаво човече с физиономия на домашна птица, но този не бе сред тях.
Това, което още повече ги раздразни обаче беше избождащият очите факт, че олицетворението на крилатата фауна бе в отлично настроение, все едно току-що бе купил целия свят и беше платил в брой. От дълбините на безизходицата, в която се намираха, това беше направо непоносима гледка. Ако беше влязъл един меланхоличен Чипъндейл — както и да е; а един Чипъндейл, облян в сълзи, може би щеше да бъде посрещнат дори сърдечно; но един Чипъндейл, ухилен до уши като чеширски котарак им подейства като нож в гърдите и когато отвориха уста да облекат чувствата си в слова, той ги прекъсна най-безцеремонно и заговори:
— Имам добра новина за вас, приятели — каза той и странната идея, че на света точно в този момент можеше да съществува нещо като добра новина ги лиши от словесност. Изцъклените погледи и висналите ченета показваха колко силен бе интересът им, но думи не бяха произнесени. Ако не беше кройката на дрехите, можеха да минат за двама трапистки монаси (монасите от този орден, основан през 1664 г. в Ла Трап са давали обет за мълчание и други въздържания, бел. пр.), които тайно от братята си слушат криминална радио-пиеса.
За разлика от Криспин, който без протакане започваше от същината на нещата, Чипъндейл предпочиташе заобиколния начин. Известно време той занимава слушателите си с нещо като обръщение към тинейджърите, които са на прага на живота и се нуждаят от неговите безценни съвети.
— Имайте кураж — каза той, — не се предавайте, казвайте си, че най-тъмно е преди разсъмване и колкото и да надвисват буреносните облаци, накрая слънцето пак ще се усмихне за всички. Но — добави той, — само кураж не е достатъчен. Трябва също и способност да се мисли бързо. Ако не можеш да мислиш бързо, когато е надвиснала беда, свършено е с теб.
Той самият винаги съобразявал бързо и в този случай, когато викарият се е докопал до проклетата миниатюра, той вече открил как трябва да се действа. И как точно?
— Ще ви кажа, приятели — продължи Чипъндейл, проявявайки малко човещина да смъкне напрежението от публиката си. — Ние всички искаме миниатюрата, нали? Аз току-що бях при викария и я взех.
— Взели сте я? — попита Джери.
— Но как е възможно? — попита Криспин.
— Всичко е възможно, старче, ако мислиш достатъчно бързо.
— Искате да кажете, че миниатюрата сега е у вас? — не можеше да повярва Криспин.
— Радвам се, че ме попита това — каза Чипъндейл. — Да, проклетото нещо е у мене.
Сега вече и двамата асимилираха за какво става въпрос и радостни викове, два на брой, едновременно раздвижиха застоялия въздух в библиотеката. Погледите им бяха изпълнени със страхопочитание. Нищо не бе останало от предишното им убеждение, че с изключение на едноклетъчните в заблатените водоеми, Чипъндейл е най-низшата форма на живот, която природата е създавала досега.
Последваха бурни аплодисменти. Джери каза, че Чипъндейл е венец на майката-природа. Криспин подкрепи това мнение. След това Джери добави, че Чипъндейл е свръхчовек и Криспин вметна, че точно това е думата, която той също искал да употреби и добави, че все още му е трудно да осъзнае как дори надарен човек като него е постигнал този триумф.
— Но как успяхте? — попита Джери.
— Отидох при него и се разприказвахме — скромно каза Чипъндейл.
— Какво имате предвид?
— Да — каза Криспин. — За какво се разприказвахте?
— Познайте от три пъти.
— Моля ви!
— Добре — милостиво склони Чипъндейл. — Казах му, че момичето на картината е досущ като момичето, което обичах и загубих, защото тя умря в ръцете ми от една болест… как й беше името… сифилис?
— Може би тифус?
— Точно така. Казах му, че е гушнала чемшира от пристъп на тифус и много ми се иска това нещо да ми напомня за нея, така че, би ли бил така добър да ми я продаде преди да открие разпродажбата и да дойдат останалите купувачи. Казах му, че тя означава много за мен и съм сигурен, че ще разбере и той каза да, да, наистина, разбира се и ще ми я даде. Така и направи и си тръгнах от тях с картинката, увита в амбалажна хартия. Елементарно.