— Мирови съдия съм.
— Това прави ситуацията доста неудобна. Ако те хване, ще трябва да се изправиш пред себе си и да се изпратиш в кафеза за три месеца, в комплект с конско от страна на обществеността. Лошо. Но все пак има изход.
— Какъв?
— Аз ще свърша работата. По-добре е така и има по-голяма вероятност да се получат добри резултати. Ти си много слабичък и може да не успееш да го бутнеш както трябва, а аз съм по-мускулеста и ако се облегна на някой, който е седнал на брега и си плацика краката в поточе, той пада във водата като специална доставка. Радвам се, че това се уреди. Не се съмнявам, ако голям товар ти е паднал от гърба.
И докато тя изговаряше тези думи, любовта като огромна вълна заля Криспин. И преди му се бе случвало, но много скоро пламенните чувства угасваха, причинявайки двукратното му изправяне пред съда за нарушено обещание за брак. Но този път той знаеше, че ще е завинаги.
След като от разписанието на ж. п. гарата разбра, че последният влак за Лондон е заминал преди около двайсет минути и няма никакъв шанс да го настигне, Джери се върна в библиотеката, защото когато любимото момиче бе далече, все едно му беше къде ще отиде.
Настроението му беше жизнеутвърждаващо. Всякакви съмнения относно скорошното получаване на парите си, така че да може да си позволи желаната комбинация от предложение за женитба и самоуважение, бяха изчезнали. Той нямаше много високо мнение за изпълнителските способности на вуйчо си Криспин, но със сигурност дори и той би трябвало да успее да бутне един полицай в потока. А щом веднъж полицаят се озове във водата то и последната пречка пред хепиенда щеше да отпадне.
Тези мисли, подкрепени с една от чудесните пури на Криспин, бяха достатъчни, за да го накарат да изпадне в една сантиментална благосклонност към цялото човечество и когато вратата се отвори и влезе Хоумър Пайл, той го посрещна с лъчезарна усмивка. Познанството им беше ограничено до размяна на няколко реплики, засягащи времето, но той беше представител на човечеството и като такъв имаше привилегията да му се усмихват лъчезарно. В моментната си еуфория бе готов да се усмихне дори и на Чипъндейл.
Знаейки отпреди за задълбочения му интерес към климатичните особености на Британските острови, Джери реши да започне разговора с нещо, свързано с тази тема.
— Здравейте! Днес е приятен ден.
— Да — каза Хоумър.
— Слънцето грее. Полезно е за посевите.
— Да — потвърди Хоумър.
— Най-вероятно ще се задържи така. Говори се, че има фронт на високо атмосферно налягане, простиращ се над по-голямата част от Обединеното кралство на юг от Шотландските острови. Звучи обещаващо.
— Да — за трети път изграчи Хоумър и веднага смени темата. — Търся господин Скроуп.
— Той излезе на разходка. Трябва да се върне скоро. Нещо важно ли е? — поинтересува се Джери.
— Много. В стаята ми има мишка. Искам да му обърна сериозно внимание върху нея.
Джери усети прилив на жалост към вуйчо си Криспин. Гостите му сигурно постоянно го търсеха, за да му се оплакват. Ако не беше за мишките, то щеше да бъде за капещите кранове или заради странните миризми. Много отегчително. Не е чудно, че горкият човечец беше постоянно с угрижена физиономия.
— Съжалявам — каза той. — Наистина ли има мишка в стаята ви?
— Чувам дращене.
— Като нищо. И човек не знае дали няма да стигне по-далече и да ви захапе палеца на крака. Ще спомена за това на вуйчо, ако го видя преди вас и съм сигурен, че той ще осигури една котка.
— Бъдете така добър. Благодаря ви.
— Няма нищо.
Хоумър се оттегли и Джери се почувства облекчен. По всяко друго време не би имал нищо против компанията му, защото бе сигурен, че ако не беше в лошо настроение, би могъл да беседва по много по-интересни теми от мишки и стаи, но Джери искаше да остане сам и да мисли за Джейн.
Той стана и започна да крачи из стаята. Стигна до прозореца и погледна навън. Погледът му бе привлечен от една кола, която току-що спря пред главния вход. Изглеждаше скъпа кола и човек оставаше с впечатлението, че собственикът й живее нашироко.
Така си и беше. Шофьорът излезе и отвори вратата. Първо се показаха краката, а после и цялото тяло на Уилоуби Скроуп.
Джери извика едно приветстващо „Здравей!“ и добави може би излишното „Аз съм тук, горе“. Радваше се да види вуйчо си Бил, защото пристигането му спестяваше уморителното пътуване до Лондон. Сега нямаше нужда да ходи до площад „Челси“ и да рапортува за развоя на зададената заповед. Това можеше да стане и в Мелингъм Хол на по една пура и едно питие без никакви усилия от негова страна. Затова Джери натисна звънеца, призоваващ Чипъндейл, който влезе точно когато Уилоуби се настаняваше на един фотьойл.