— Ще искаш ли нещо, приятел? — попита Чипъндейл.
— Скоч и сода — каза Джери, познавайки вкуса на вуйчо си.
— Скоч и сода. Идвам веднага — каза Чипъндейл, както винаги любезен по своему и излезе.
Уилоуби се загледа след него с неприкрито любопитство.
— Кой е тоя? — попита той.
— Чипъндейл. Икономът на вуйчо Криспин.
— Не ми прилича много на иконом.
— Писах ти в писмото, ако си спомняш, че е малко необичаен.
— И откъде го е изкопал нашият Криспин?
— Не мога да ти кажа.
— Прилича ми на туберкулозна кокошка — отбеляза Уилоуби.
— Да, има определена прилика.
— Винаги ли те нарича „приятел“?
— Не винаги. Понякога „старче“, „човече“, или „сладур“.
— Ако се обърне така към мен, ще го фрасна по окото — като един истински английски джентълмен съобщи Уилоуби.
— Аз също съм се чувствал по този начин. Но трябва да имаш едно наум относно Чипъндейл. Голям мозък е. Мисли бързо. Без него едва ли щяхме да се докопаме до твоето „Момиче в синьо“. А — каза Джери, когато обектът на разговора им влезе с един приятно отрупан поднос, — остави го там, на оная масичка. Благодаря ви, Чипъндейл.
— Удоволствието е мое, старче — каза Чипъндейл любезно. — Уискито ще ти хареса, братле — добави той, обръщайки се към Уилоуби, след което леко го перна по рамото. — Отлично качество. И буре да изпиеш, няма да те боли глава после.
Той се оттегли отново, доволен, че е бил полезен на гостите, а Уилоуби, въпреки че бе наречен „братле“, не изпита желание да ускори движенията му с един по окото. За момент и уискито, и содата бяха забравени, а лицето му грееше в толкова правдоподобна радост, че всеки магнат от филмовата индустрия, ако го видеше, щеше на момента да му предложи безсрочен договор без капка колебание.
— Какво каза? — накланяйки се напред изклокочи той. — Докопали сте се до нея?
— Почти.
Отговорът като че ли не се хареса на Уилоуби. Въпросът му изразяваше едновременно обърканост и нетърпение.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „почти“? Къде е?
— У Чипъндейл.
— Чипъндейл? Защо у Чипъндейл?
— Това е дълга история. Много заплетена. По-добре да започна от самото начало. Ще разбереш, когато чуеш всичко.
Наблюдавайки лицето на Уилоуби по време на разказа, магнатът от филмовата индустрия щеше със задоволство да открие колко прав е бил в избора си, защото Уилоуби, който досега бе изразявал убедително радост, обърканост и нетърпение, сега показа, че може да изразява също и ужас, агония и удивление със същия безспорен успех.
— Искаш да кажеш — дрезгаво попита той, като актьор с възпалени сливици в шекспирова роля, — че всичко зависи от това дали Криспин ще бутне онзи полицай в потока? Ами че той не може да бутне и снимка на полицай в поток. Не бих се доверил на Криспин да смачка оса с чаена лъжица. Повикай тоя тип Чипъндейл.
— Искаш да говориш с него?
— Искам да му счупя гръбнака на три места, ако не ми даде миниатюрата, докато преброя до десет.
В поведението на Чипъндейл, когато се отзова на повикването, добър физиономист щеше да забележи определено отклонение от нормалното. По правило той приличаше на американска кокошка или на карамелена близалка, без да го тревожи каквато и да е мисъл. Сега, учудващо, той изразяваше радостта си толкова чистосърдечно, колкото Уилоуби преди да изпадне във фаза „ужас и агония“. Бе ясно, че нещо се беше случило, за да разпръсне облаците и слънцето необезпокоявано да се усмихне на всички.
Уилоуби, при когото годините на финансова стабилност бяха развили властно поведение, рядко криеше чувствата си. Притежавайки акции и облигации в огромни количества в банката и несекващи приходи на пари в брой, на него не му се и налагаше да го прави. Когато беше ядосан, показваше, че е ядосан. Репликата му, предназначена за Чипъндейл, прозвуча сурово:
— Ти!
— Кой, аз ли, братле?
— Да, ти, спукан пикочен мехур. Къде е миниатюрата?
— Коя миниатюра?
Джери се досети, че ситуацията ще се изясни до голяма степен, ако запознае присъстващите.
— Това е господин Уилоуби Скроуп, Чипъндейл.
— О, това сте били вие — каза Чипъндейл облекчено. — Колебаех се да говоря пред вас открито, защото откъде да знам, че сте човек, пред когото мога да говоря открито. Ако вие сте човекът, който е скритият мозък на нашата малка работна група, няма нужда да държа устата си затворена. Разказа ли ви господин Уест какво се случи тук?
— Да. Къде е миниатюрата?