Времето куцукаше бавно и мъчително и той си помисли, че ако бе имал малко мозък в главата, щеше да изпрати на брат си телеграма да се уговорят да се срещнат някъде другаде, вместо да ходи в офиса му без предупреждение в разгара на такъв натоварен ден. Но в този момент вратата с надпис „Уилоуби Скроуп“ се отвори и в рамката й се появи огромен мъж, от когото лъхаше благоденствие, който изпращаше още един такъв огромен и лъхащ на благоденствие мъж. Здрависаха се, посетителят тръгна по пътя си и първият огромен и лъхащ на благоденствие мъж се обърна към секретарката:
— Съсипах го. Направих го на пух и прах, Мейбъл — изшептя той радостно.
— Не ви разбрах, господин Скроуп?
— Играхме голф в кабинета ми. Прекърших го като житна ръкойка. Двайсет и три на единайсет.
— Поздравления, господин Скроуп.
— И то заслужени, бих казал. Знаете ли тайната на безпогрешния удар, Мейбъл? Съвършена координация между ръката и погледа, а за да постигнеш това, стойката трябва да бъде изправена, не вдървена, но в същото време не и прекалено отпусната.
Уилоуби Скроуп се обърна към посетителя:
— Съгласен ли сте с мен, сър? — каза той и млъкна, широко отворил очи. — За бога! Крипс!
— Здрасти, Бил.
Обикновено между братя съществува някаква, макар и бледа физическа прилика, но човек трудно би повярвал, че тези двамата са изобщо някакви роднини. Криспин беше слаб и стеснителен; Уилоуби — дебел и излъчващ самочувствие, което върви ръка за ръка с успеха. Криспин изглеждаше като типичния беден роднина; Уилоуби, естествено, като богатия. Който и да ги беше вместил в такива категории, нямаше да сгреши. Уилоуби имаше една от най-доходните практики в Лондон, докато всичко, което съдбата беше отредила за Криспин, беше грижата за голямо имение в провинцията с недостатъчно средства за поддръжка. Скроуп от Мелингьм Хол бяха живели презадоволени в продължение на векове, но настоящият собственик на тази древна купчина тухли, както често я наричаше самият той, не знаеше накъде да се обърне; единствената му утеха бяха спомените за веселите дни, които беше преживял през младостта.
Уилоуби, по-малкият син, който спрямо традициите, свързани с по-малките синове, беше запокитен сред бурните вълни на големия свят, за да печели сам хляба си, сега попадаше в най-високата графа на Данъка за общия доход.
Криспин, истинският наследник, беше принуден да приема пансионери, за да може да свърже двата края, а в момента между тях имаше разстояние от двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса.
Уилоуби все още гледаше втренчено. Посещение на брат му беше последното нещо, което очакваше. Винаги беше приемал факта, че Криспин никога не идва в Лондон като нещо в реда на нещата. Уговорки за онези малки заеми, за които стана дума по-горе, винаги бяха провеждани по телефона.
— Не знаех, че си тук, Крипс. Защо не ми казахте, Мейбъл?
— Предположих, че не желаете да бъдете прекъсван по време на важни разговори, господин Скроуп — отвърна секретарката с достойнство, което много й отиваше и Уилоуби трябваше да признае, че по принцип е постъпила правилно.
— Права сте. Щеше да попречи на съвършената ми координация между ръката и погледа. Е, хайде, влизай, Крипс, — каза Уилоуби и следвайки го в офиса, Криспин усети тръпката на слаба надежда. Беше ясно, че Бил е в приповдигнато настроение тази сутрин. Дали беше достатъчно приповдигнато, че да му подпише чек за двеста и три паунда, шест шилинга и четири пенса само времето щеше да покаже, но изгледите бяха общо взето благоприятни.
И след като влязоха в офиса, доброто настроение на Уилоуби не секна. Носеше се из стаята във весела възбуда. Тананикаше откъси от песни и по-скоро подскачаше, отколкото ходеше. Ако имаше по-лъчезарен адвокат на Бедфорд Роу тази сутрин, едва ли щеше да бъде лесно да се намери.
— Я виж ти! Крипс наминал да ме види. Искаш ли пура?
— Не, благодаря, Бил.
— Но ще обядваш с мен, нали?
— Съжалявам. Трябва да хвана влака в един и петнайсет.
— Жалко. Поканил съм Джери на обяд в „Савой“. Щеше да се зарадва да те види.
Криспин прие с облекчение възможността да отложи с няколко минути темата за заеми и чекове. Въпреки че трябваше час по-скоро да обсъди въпроса, стоящ на първо място в дневния ред, той изпитваше огромно неудобство да го повдигне. Това състояние, известно от пословиците като сърбежи и бодежи, беше напълно характерно за стеснителни мъже, които трябва да поискат по-голяма сума пари. Можем да го изразим и така — тяхното „не смея“ надделяваше над „ще го направя“.