И все пак се страхувах от нея. Всичко у нея караше Вълкът Баща да заръмжи. Не силно ръмжене, а безмълвното повдигане на устната, от което космите по гърба ми настръхваха. От нощта, в която ме бяха пленили, дори в най-мътните си мигове усещах, че Вълкът Баща е с мен. С нищо не можеше да ми помогне, но беше с мен. Той ме посъветва да пазя мълчание, той настоя да съхраня силата си, да наблюдавам и да чакам. Налагаше се да си помогна сама, но той беше с мен. Когато единствената утеха, с която разполагаш, е слаба, все пак се вкопчваш в нея.
Колкото и странно да изглежда, въпреки прошепнатите думи на Шън все пак чувствах, че съм по-способната да се справя с положението ни. Казаното от нея ме бе подсетило за една опасност, която не бях съобразила, но не ми беше дало усещането, че Шън ще е тази, която ще ни спаси. Ако някой можеше да ни спаси. Не. Думите ѝ по-скоро ми прозвучаха все едно се перчи, не за да ме впечатли, а за да укрепи собствените си надежди. Обучение за убийца. Малко знаци от това бях видяла през седмиците ни заедно във Върбов лес. По-скоро я бях видяла като суетна и глупавичка, съсредоточена върху спечелването на колкото се може повече хубави неща и приятни забавления, които може да се купят с пари. Виждала я бях да хленчи и да плаче от ужас заради уж стоновете на призрак, който беше всъщност една заклещена котка. И я бях виждала да флиртува с Фицбдителен, и да се опитва да направи същото с Ридъл, и дори, усещах, с татко ми. Всичко в името на това да спечели каквото иска. Парадираше с красотата си, за да привлича внимание.
А след това бяха дошли мъжете и обърнаха собствените ѝ оръжия против нея. Красотата, чарът и хубавите дрехи, които бе използвала за своите си цели, не бяха могли да я спасят от тях. Всъщност я бяха превърнали в мишена. Замислих се дали красивите жени не са по-уязвими и по-вероятни жертви на такива мъже. Превъртях го в ума си. Изнасилването, знаех, беше нараняване, болка и оскърбление. Не знаех пълната му механика, но човек не е длъжен да знае как се върти меч, за да разбере, че е ранен. Шън беше наранена, и то лошо. Толкова лошо, че бе готова да ме приеме като един вид съюзник. Бях смятала, че ѝ помагам, когато бях поискала да я вземат с мен. Сега се зачудих дали наистина не я бях измъкнала от тигана за пържене, за да я вкарам в пламъците с мен.
Помъчих се да помисля за уменията, които биха могли да ни спасят. Можех да се бия с нож. Мъничко. Стига да можех да намеря нож. И стига да се биех срещу само един човек. Знаех нещо, което те не знаеха. Говореха ми все едно, че съм много по-малка. Не бях казала нищо, за да ги поправя. Не бях говорила много с никого от тях. Това можеше да се окаже полезно. Не можех да измисля как, но беше тайна, която аз знаех, а те — не. А тайните може да са оръжие. Бях прочела това, или бях го чула. Някъде.
Сънливостта ме надви и светът пред очите ми се размъти. Нещо в супата, или човекът-мъгла, или и двете. Не се бори, предупреди ме Вълкът Баща. Не им издавай, че знаеш.
Вдишах дълбоко, с престорена прозявка, която изведнъж стана истинска. Одеса тъкмо се пъхаше в палатката зад мен. Проговорих със сънлив глас:
— Те гледат Шън лошо. Онези мъже. Дават ми мрачни сънища. Не може ли Дуалия да им каже да стоят надалече?
— Мрачни сънища — повтори с тих ужас Одеса.
Затаих дъх. Бях ли прекалила? Тя не каза нищо повече и се смъкнах на колене, пропълзях по застланите на пода завивки и се пъхнах под тях до Шън. Под одеялата се измъкнах от дебелото кожено палто, като изпълзях отдолу, вместо да го разкопчавам, и го сгънах за възглавница. Затворих почти напълно очи и дъхът ми се забави. Гледах я през миглите си. Одеса дълго постоя неподвижно, гледаше ме. Усетих, че се мъчи да реши нещо.
Излезе и остави платнището на входа да се смъкне зад нея. Това беше необичайно. Обикновено, когато двете с Шън легнехме да спим, Одеса лягаше до нас. Рядко оставахме извън погледа ѝ, освен когато ни пазеше самата Дуалия. Сега бяхме сами. Зачудих се дали това не е шансът ни да избягаме. Можеше да е. Можеше да е единственият ни шанс. Но тялото ми се стопляше и се чувствах натежала. Мислите ми се движеха все по-бавно. Вдигнах ръката си под завивките и се пресегнах към Шън. Щях да я събудя и щяхме да изпълзим навън под страната на палатката. Навън, в студа и снега. Не обичах студ. Обичах топло и ми се спеше. Бях толкова уморена, толкова сънена. Ръката ми падна преди да стигне до Шън, а нямах волята да я вдигна отново. Заспах.