— Но лошо прецених пастрока ѝ. Майка ѝ щеше бързо да забрави за нея. Майчинското ѝ чувство е като на змия. Но подцених извратената алчност на съпруга ѝ и хитростта му. Бях сигурен, че съм скрил Шайн. Все още не знам как той я намери, но се боя, че имам плъх в шпионската си мрежа. Не схванах напълно докъде е готов да стигне пастрокът ѝ, за да поправи удара, нанесен върху гордостта му, макар че майка ѝ също не е невинна. Опитаха се отровят Шайн и вместо това убиха едно момче в кухнята. Сериозно ли искаха да я отровят, или просто да я разболеят? Не знам. Но дозата се оказа достатъчна, за да убие едно малко момче. Тъй че отново трябваше да я преместя и отново трябваше да им покажа, че не съм човек, с когото да си играят. — Присви устни. — Наредих да го наблюдават. Кипеше от омраза и мечти за мъст. Прехванах едно писмо, в което се хвалеше, че ще бъде отмъстен и за Шайн, и за мен. Тъй че разбираш защо съм убеден, че това отново е негова работа.
— А пък аз съм почти убеден, че това е свързано с онези, които преследват Шута. Но скоро ще разберем. — Поколебах се, след което попитах: — Сенч. Защо ми разказваш всички тези неща едва сега?
Той ме изгледа хладно.
— За да разбереш до колко далече ще стигна, за да защитя своя син и да върна дъщеря си.
Срещнах погледа му с гняв.
— Мислиш ли, че аз ще направя по-малко, за да си върна Пчеличка?
Той ме огледа мълчаливо и сякаш много дълго.
— Може би. Знам, че се чудиш дали е доброта да принудим хората ти да си спомнят. Добрина или не, ще отворя умовете на всеки от тях и ще открия какво знаят, чак до най-малкото дете или най-стария дядка. Трябва да знаем всяка подробност за случилото се. И след това трябва да действаме, без бавене. Не можем да отменим това, което ги е сполетяло. Но можем да накараме виновниците да си платят с болка. И можем да върнем дъщерите си.
Кимнах. Нямаше да допусна умът ми да тръгне към онези мрачни места. Пчеличка беше дете и много мъничка. Никой не можеше да я помисли за жена. Но за някои мъже това няма значение. Помислих си за накуцващата походка на Елм и ми призля. Трябваше ли наистина да принудим малкото кухненско момиче да си спомни какво са ѝ причинили?
— Иди донеси елфовата кора — напомни ми Сенч. — Трябва време да се свари.
14.
Елфова кора
… а най-лошото е, че бучинишът често расте в близост до полезния и приятен пореч. Имай предвид, че момците и момите, пращани да берат пореч, знаят това.
Семето на крес или карис, както също го наричат, е зла билка; използването ѝ изобщо е неразумно. Практиката да се пръска малко от него върху сладкиши на празненства е отвратителна. Ползващият го ще изпитва въодушевление и усещане за физическо благополучие. Докато го използват, мъжът или жената може да усетят, че сърцето им бие по-бързо, усещат топлина по страните си, лицето и органите в слабините. Подтикът да се танцува, тича, да се пее силно или човек да се разгони, без да се мисли за последствията, става силен. Въздействието на семето се изчерпва внезапно и тогава ползващият го може да изпадне в силна умора и да спи през целия ден. През следващите няколко дни ползващият го ще е уморен, кисел и понякога ще усеща болки в гръбнака.
От злите билки следващият виновник е елфовата кора. Тя, както намеква името, е кора, изстъргвана от елфовото дърво. По-силна ще е кората по новите израстъци. Елфовите, или самодивските дървета, които растат в приятни долини, произвеждат кора с най-умерено въздействие, докато тези, които растат на по-сурови места, като крайморски стръмнини или ветровити планински склонове, произвеждат кора, която е по-опасна за ползващия.
Най-обичайното приложение на елфовата кора е да се прави силен чай от нея. Това дава на ползващия изблик на физическа сила и може да помогне на уморения пътник или полски работник да устои и при най-трудните обстоятелства. Но силата не е дух. Елфовата кора може да намали болката от нараняване или схващането в уморените мускули, но заедно с това носи сърдечна тежест и потиснатост. Тези, които я използват, за да удължат часовете на своята работа, трябва да имат силна воля да продължат да изпълняват задачите си или надзирател, който е безмилостен.
Вървях през стените на Върбов лес. Шепотът Умение забрави, забрави, не се е случило, не са мъртви, нито са си отишли, тях никога не ги е имало, бе като леден вятър в лицето ми. Изсмукваше волята ми да върша каквото и да било, освен най-основни задачи. Отчаяно копнеех да дремна край топъл огън с меко одеяло, или може би да изпия чаша греян сайдер, за да ме отпусне в сън. Отърсването от този импулс бе като да издърпам ръкава си от скубещи призрачни пръсти.