Над всичко, бъдете търпеливи. Помнете, че предопределението на детето е да дойде при нас и че това предопределение е неотменно. Може да се случи по начин, който никой от нас не е предвидил, но ще се случи. Прекалената намеса може да постави живота на детето на непредвидена и нещастна пътека. Дойде ли детето при нас, важно е да оставим живота на шайсим да се разгърне по своя собствена воля. Бъдещето не може да бъде пришпорвано. Оставете времето да наложи волята си над всички нас.
Не знам колко дълго бях болна. Беше като някакво ужасно виене на свят, от което никой не можеше да ме спаси. Неведнъж повърнах върху себе си или се подмокрих. Шън се грижеше за мен ожесточено, без нежност и определено не защото ѝ се искаше да го прави. Бореше се неумолимо за интимност, в която ме измиваше със студена вода от разтопен сняг. Даваше оцапаните ми дрехи на бледите хора да ги изперат и да се опитат да ги подсушат. Беше безкомпромисна в настойчивостта си, че само тя може да се грижи за мен. Не беше от някаква преданост към мен, макар да го твърдеше. Беше чисто и просто страх. Мислеше, че ако разберат, че съм момиче, няма повече да имат полза от мен. Нито от нея.
Тъй че се грижеше за мен по най-добрия възможен начин. Не ѝ помагаха. Нямаше чай от върбова кора, сварен за треската ми, нито отдих в пътуването. Просто продължавахме пътя си. Всяка вечер Шън ме носеше от палатката до шейната. Пътувахме през цялата нощ. На разсъмване вдигаха бивак и тя ме местеше от шейната в палатката. Не приготвяха никаква специална храна за мен, никаква супа или овесена каша. Шън усилваше нещастието ми, като настояваше да ям и да пия, понякога тикаше насила лъжицата в устата ми. Устните ми бяха напукани и подпухнали от треската. Кървяха от прислужването ѝ.
Но не умрях и една нощ се почувствах малко по-добре. Държах очите си отворени и наблюдавах звездите, докато те се появяваха и изчезваха отново зад подгонените от вятъра облаци. Дуалия вече не ме държеше в скута си. Никой от луриките като че ли не искаше да ме пипне. Тъй че Шън ме държеше и чух ахването ѝ, когато прехвърлихме билото на един хълм и видяхме светлините на малък град долу. Момчето-мъгла седеше на капрата до коларя и усещах как се напряга да попречи на всички да ни видят. Командир Елик и чаровният насилник водеха. Другите войници яздеха от двете страни на шейните, а луриките на белите си коне се бяха скупчили плътно зад нас. Някакво куче лаеше и лаеше по нас, с настръхнала козина, докато господарят му не му извика да млъкне.
Усетих как Шън ме стисна по-силно.
— Можеш ли да бягаш? — издиша в ухото ми и разбрах за какво си мисли.
Дуалия също. Не зашепна, а заговори с нормален глас:
— Ако скочите от шейната и побегнете към някоя от онези къщи, войниците с нас ще убият онези, които заговорите. Останалите ще обвържем в безпаметност. След това ще запалим къщите, а вие ще продължите с нас. Много по-простичко за всички ще е, ако просто кротувате и се наслаждавате на това живописно градче.
Кимна на Репин и Сула и те седнаха от двете ни страни.
Шън продължи да ме стиска за ръката, но усетих как духът я напусна. Минахме право покрай някакъв впряг с фургон, чакащ пред един хан. Конете изцвилиха за поздрав, но ние продължихме. Минахме през града все едно бяхме вятърът и после покрай околните селски имоти, нагоре по друг хълм и отново навътре в горите. Отбихме от пътя и тръгнахме по разровена от коли горска пътека навътре в леса. И така до разсъмване.
Онази сутрин можах да хапна малко сама и тръгнах след Шън, когато тя отиде настрана от другите, за да се изпишка. Спомних си какво ми беше казала и се престорих, че пишкам права като момче, преди да клекна. Когато се върнахме в палатката, луриките си шепнеха зад шепите си.
— Казах ви, че ще живее, щом трябва да живее. А знаехме, че трябва. Точно затова не се намесихме. — Дуалия изрече тези думи на подопечните си и отново се усмихваше мило всеки път, щом погледнеше към мен. Беше доволна, че не съм умряла, но още по-доволна, помислих си, че не беше помогнала да остана жива.
Лагерувахме много встрани от пътя. Момчето-мъгла се олюля, когато се смъкна от шейната. След това се задържа на страницата и остана там с наведена глава. Дуалия се намръщи, но щом усети, че съм видяла изражението ѝ, го промени в израз на майчинска загриженост.
— Хайде, Винделиар. Не беше чак толкова трудно, нали? И ти спестихме този труд колкото можахме. Но пътуването през пресечена местност наистина отнема много време. Трябва да си силен и решителен. Трябва да се върнем при кораба колкото се може по-бързо, иначе работата, която свърши там, започва да отслабва и гасне. Хайде. Ще видя дали не можем да ти намерим малко месо за тази вечер.