Той кимна, главата му бе като тежък камък на тънкия като тръстика врат. Тя му протегна ръка с въздишка и той я пое. Придружи го до едно място, където други кладяха огън, и заповяда да му сгънат кожа, за да седне на нея. Онази сутрин не направи нищо, а само седеше до огъня и си легна рано.
В онзи ден двете с Шън спахме по-близо една до друга от всякога. Бях твърде слаба, за да мога да остана будна за дълго, но усещах, че не е изяла достатъчно от кафявата супа, за да я приспи. Преструваше се на заспала, с едната ѝ ръка преметната над мен, сякаш се боеше, че може да ме вземат от нея.
Събудих се на свечеряване и ме сърбеше навсякъде. Почесах се, но това ми донесе само малко облекчение. Когато другите се размърдаха и отидохме при огньовете, Шън потръпна, щом ме видя.
— Какво ти е? — попита ме тя. Чешех се по бузата. Смъкнах ръката си стъписана и видях парчета суха бяла кожа, полепнали по пръстите ми.
— Не знам! — възкликнах, все още отслабнала от дългото боледуване, и се разплаках. Шън въздъхна на моята непригодност. Но Дуалия бързо притича до мен.
— Глупаво — каза тя. — Сменяш си кожата. Това е всичко. Направил си стъпка напред по пътеката си. Дай да те погледна!
Хвана ме за ръкава и ме дръпна по-близо до огъня. Избута нагоре маншета на коженото палто, а след това и ръкава на ризата ми. Ноктите ѝ бяха закръглени и чисти. Драсна небрежно по ръката ми, а след това изтърси нишките кожа, провиснали от върховете на пръстите ѝ. Наведе се да огледа отблизо новата ми кожа.
— Това не е наред! — възкликна тя, а след това плесна ръка на устата си.
— Какво не е наред? — попитах притеснено.
— Не те чух, скъпи? Тревожи ли те нещо? — Гласът ѝ бе топъл и изпълнен със загриженост за мен.
— Каза, че нещо не е наред. Какво не е наред?
Веждите ѝ се сключиха, а гласът ѝ излъчи топлина.
— Ами, скъпи, нищо не казах. Мислиш ли, че нещо не е наред?
Погледнах парчето кожа, което бяха обелили ноктите ѝ.
— Ставам бял. Като мъртвец. — За малко щях да кажа „като вестоноската“. Стиснах устни и се помъчих да не изхлипам. Бях изрекла толкова много думи. Не ме биваше в преструването, че съм по-малка и по-глупава, отколкото бях.
— Той сънува ли в момента на промяната си? — попита един лурик с мършаво лице и Дуалия го стрелна с поглед, по-рязък от плесница. Главата му клюмна и видях как вдиша бързо и притеснено. Алария седеше до него, но бързо се отдръпна.
Всички ме наблюдаваха да видят дали ще отговоря. Дори Дуалия.
— Нямаше сънища — отвърнах тихо и видях озадачения ѝ поглед. — Нищо смислено — поправих се. — Глупави сънища. — Надявах се, че прозвуча детински. Въздъхнах леко и седнах на падналия дънер, който ни служеше като пейка. Одеса веднага се приближи и седна до мен.
Заслушах се в пращенето на огъня. Никой друг не проговори, но почти можех да ги усетя как им се иска да продължа. Не го направих. Дуалия тихо изпъшка, стана и се отдалечи. Изведнъж се почувствах уморена. Наведох глава, опрях лакти на коленете си, отпуснах лицето си в шепите си и се вгледах в тъмното. Искаше ми се Ревъл да дойде, да ме вдигне и да ме отнесе някъде, където е топло.
Но Ревъл беше мъртъв.
Помислих за татко ми. Дали се тревожеше, че съм открадната? Щеше ли да дойде за мен?
Аз съм тук, каза Вълкът Баща. Никога не съм те оставял.
Другият ми татко.
Ние сме едно.
— Шайсим?
Призля ми. Вдигнах бавно глава. Дуалия клекна пред мен. Мълчах.
— Виж какво имам за теб, шайсим. — Подаде ми нещо правоъгълно и увито в ярка тъкан. Погледнах го, без да разбирам. Тя го разгъна и вътре имаше страници от дебела мека хартия. Беше книга, не прост тефтер, какъвто ми беше дал татко ми, а книга, подвързана в скъп плат. Досърбя ме да я пипна.
Опасност! — Предупреждението на Вълка Баща забърса ума ми като вятър. Останах съвършено неподвижна.
— И това. — Приличаше на перо, но направено от сребро. — Мастилото, което имам за това, е синьо като лятно небе. — Тя изчака. — Не искаш ли да ги опиташ?
Помъчих се да върна детинското в гласа си.
— Как да ги опитам? Какво правят те?
По лицето ѝ пробяга изумление.
— Пишеш с перото на хартията. Записваш сънищата си. Твоите важни сънища.
— Не знам как да пиша. — Затаих дъх с надеждата, че лъжата ще ме защити.
— Не знаеш… — Думите ѝ заглъхнаха. После се усмихна с най-топлата си усмивка. — Това няма значение, шайсим. Когато стигнем в Клерес, ще те научат. Дотогава можеш да ми разказваш сънищата си, а аз ще записвам…