Обзе ме изкушение. Да ѝ кажа, че съм сънувала вълк, разкъсващ бели зайци на кървави късове. Да ѝ кажа за мъж с бойна брадва, сечащ главите на гърчещи се бели змии.
НЕ. Вълкът Баща беше непреклонен. И добави с чувство, на един дъх: Не предизвиквай друг хищник, докато глутницата ти не е готова да го разкъса. Бъди малко и кротко, кутре.
— Не си спомням никакви сънища.
Почесах се по лицето, погледнах късчетата кожа, полепнали на пръстите ми, и ги избърсах в ризата си, а после се престорих, че си бъркам в носа, докато тя не ахна ужасена. Отдръпна се от мен и взе книгата и перото. Огледах грижливо пръста си, след което го лапнах. Одеса се отдръпна от мен. Не си позволих да се усмихна.
17.
Кръв
Има седемдесет и седем медицински приложения за части от дракон и петдесет и две неубедителни такива. Седемдесет и седемте са изброени в ръкописите, наречени „Лековете на Трифтон Драконоубиеца“. Този изключително древен свитък е бил превеждан многократно, дотам, че седемнайсет от лекарствата вече не звучат смислено. Например казва ни се, че „стрити на прах драконови люспи, приложени към ябълката, ще разпалят жар в девиче око“. Все пак, колкото и зле да са преведени тези лекарствени средства, за всяко от тях първоначалният писар е осигурил името и изглежда свидетелството на някой, който е използвал лекарството резултатно.
Петдесет и двете неубедителни лекарства са онези без свидетелства и онези, за които не изглежда вероятно да са реални. Тъй като те са в края на превода, с който разполагам, подозирам, че са по-късна добавка от някой, който се е стремял да представи медицинските приложения на драконови части като нещо по-чудодейно. Има еликсири, направени от различни драконови части, за които се твърди, че правят мъжа невидим, че дават на жената дарбата да лети, такива, които гарантират раждане на близнаци в срок, здрави и силни, за три месеца, и едно изумително лекарство, което гарантира, че ползвалият го може да види всеки, чието име изрече на глас, независимо от разстоянието или от това дали лицето все още е живо.
С повторната поява на дракони в нашия край на света вероятно тези лекарства биха могли отново да станат налични, но допускам, че ще останат изключително редки и скъпи. Така възможността да изпробваме благотворния ефект на лекарствата на Трифтон може би все още ще ни убягва.
Когато пропусне стъпало в тъмното и започне да пада, човек усеща онова ужасно внезапно накланяне, съчетано със страх от сблъсъка, който със сигурност ще последва. Изпитах същото страховито усещане, че се движа в погрешната посока, но моят страх беше, че никога няма да има сблъсък. Само безкрайно пропадане. Точиците светлина бяха като прах. Безтелесен, аз се носех вихрено между тях. Никога не бях съхранявал такъв усет за себе си, такова усещане за смъртност вътре в стълб Умение.
А когато осъзнах, че имам самосъзнание, изведнъж усетих, че не съм сам. Той беше до мен, летеше безкрайно надолу като комета, докато съществото му се разнищваше в яркост зад него. Това беше неправилно. Много неправилно.
Между разбирането, че е неправилно, и искането да направя нещо за това измина неопределено време. След това се помъчих да разбера какво да направя. Да го огранича. Да го определя. Как? Да го назова. Една от най-старите магии, известни на хората. Сенч. Сенч. Но бях без език, бях безгласен. Загърнах го в своето аз, съхранявайки го с всичко, което знаех за него. Сенч. Сенч Звездопад.
Държах го. Не тялото, а съзнанието му. Пропадахме заедно. Държах съзнанието си за моето отделно аз и се надявах без основание, че има край, някъде, някога, на това безкрайно пропадане. Въпреки усилията ми Сенч изтичаше от мен, отвяваше се сякаш надалече, отнасян от Умението. Нещо по-лошо, нямах усещането, че се съпротивлява. Задържах го, събрах наново каквото можех от него, но също така усетих, че самият аз се разпадам в непрестанния взрив на онова място, което не беше нито място, нито време. Самата му безвременност бе ужасяваща. Пътуването през звездната необятност на каменния портал изглеждаше ужасно бавно. „Моля те“, прошепнах без дъх, ужасѐн, че може никога да не излезем, че никой никога няма да научи какво е станало с нас, че Пчеличка ще живее и ще умре повярвала, че баща ѝ изобщо не се е опитал да я спаси. Но това терзание беше мимолетно.
Слей се, прошепна нещо, което беше Сенч, но и повече, и по-малко от онова, което бе той. Остави. Няма значение. И той се покори на онова искрящо привличане на междинни пространства, на тъмнината, която не беше нито разстояние, нито място. Като семенник, който при шепота на вятъра се разпръсва на хиляди късчета, така беше и със Сенч. А аз, аз не бях торбичка, която да го задържи, а мрежа. С най-малката частица воля, която ми беше останала, се мъчех да задържа целостта му в себе си, докато съблазънта на искрящия мрак се стремеше да ни разпръсне на късчета светлина.