— Не съм сигурен, че времето е едно и също за нас — казах на глас и се зарадвах, когато силната ръка на Ридъл ме хвана за китката и ме издърпа във фургона. Той се наведе към мен.
— Пусни Кетрикен. Стените горе, Фиц — каза ми тихо. — Нямам Умението, но дори аз мога да усетя, че разливаш. — След това ме остави, за да помогне на Предан да нагласят Сенч. Старецът лежеше на една страна, притиснал раната си, и стенеше. Коларят подвикна на конете, те дръпнаха рязко напред — и аз припаднах.
Свестих се някъде по стъпалата в замък Бъкип. Някакъв слуга ми помагаше да вървя нагоре. Не го познавах. Изпитах тревога, а след това вълна на Умение от Предан ме увери, че всичко е наред. Трябваше просто да продължа изкачването си по стъпалата. Не се опитвай да ми връщаш с Умението. И на никой друг. Моля те, вдигни стените си и се опитай да не изливаш. Можех да усетя умората на Предан. Като че ли помнех, че ме беше помолил да се погрижа за стените си няколко пъти. Не беше с мен. Зачудих се защо.
В стаята ми друг слуга, когото никога не бях виждал, ме обиди, като настоя да ми помогне да смъкна кървавите си дрехи и да облека чиста нощница. Не желаех да ми досаждат повече, но в стаята ми влезе лечител и заяви, че трябва да почисти и раната на рамото ми, и среза на челото ми, а след това заши челото ми с многобройни „моля за извинение, принц Фицрицарин“ и „ако принцът бъде така любезен да обърне лицето си към светлината“, и „с прискърбие ви моля да изтърпите тази болка, принц Фицрицарин“, докато едва можех да понасям мазненето му. Когато всичко това приключи, ми предложи чай. От първата глътка разбрах, че има прекалено много валериан, но нямах воля да се възпротивя на настояванията му да го изпия. А след това трябва да съм заспал отново.
Когато се събудих, огънят беше догорял и стаята бе тъмна. Прозях се, разкърших рамене против болката в мускулите и се загледах вяло в пламъчетата, които лениво облизваха последната цепеница в камината. Бавно, много бавно, намерих себе си в пространство и време. А след това сърцето ми подскочи и заблъска в гърдите. Сенч ранен. Пчеличка отвлечена. Шутът най-вероятно издъхваше. Бедствията се надпреварваха да ме завладеят, кое от кое по-ужасяващо. Заопипвах слепешком с Умението и докоснах едновременно Копривка и Предан.
Сенч?
Тихо, Фиц. Тихо. Овладей се. Това не е добре, отвърна ми Предан. Жив е. Изгубил е много кръв и е объркан от преживяването си в стълба-Умение. Единственото усещане, което получихме от него, е, че ти е ядосан, че си издал, че той също има дъщеря, която е била отвлечена. Все още се опитвам да осъзная тази новина!
Потиснах уморените си мисли. Бях ли издал тайната на Сенч? Вероятно, когато бях изливал, тя се беше изсипала навън. Ужасих се, че съм бил толкова невнимателен, но не можех да се коря за това. Трябваше да е било когато дадох на Копривка и Предан достъп до ума ми, за да обясня положението. Чувствах се твърде изтощен за подробен разговор. Копривка добре ли е? Изглеждаше толкова похабена…
По-добре съм вече, след като двамата със Сенч сте тук. И идвам в стаята ти. Сега. Опитай се да кротуваш, докато дойда.
Забравил бях, че умовете ни се докосват. „Все още ли съм толкова объркан?“ — запитах се и усетих как въпросът ми отекна в течението на Умение.
И аз идвам. И да, толкова объркан си, тъй че, моля те, ако можеш, вдигни стените си. Бъди тих. Тревожиш другите котерии. Изглежда, си спечелил сила и загуби контрол по време на преминаването ви. Правиш чираците ни на пух и прах. И като че ли не си изцяло вътре в себе си, ако можеш да схванеш какво имам предвид. Сякаш все още се носиш в течението на Умение.
Преграждането на мислите в собствения ми ум беше като да строиш каменна стена без хоросан. Наместваш всяко късче. Задържаш пороя на мислите си, спираш точещите се на верига мисли за тревога, страх, отчаяние и вина. Спираш ги, задържаш ги, охраняваш ги.
Когато сметнах, че отново съм в безопасност зад стените си, започнах да усещам оплакванията на тялото си.
Няколко от шевовете ми бяха твърде стегнати. Най-малката промяна в изражението на лицето ми ги дръпваше. Останалото от тялото ми беше схванато и изведнъж се оказах ужасно, неудържимо гладен.
На вратата се почука и преди да съм успял да стана от леглото, Копривка влезе.
— Още изливаш — прошепна тя. — Половината замък Бъкип ще има кошмари тази нощ. И ще ядат като прегладнели псета. О, тате… — Сълзи блеснаха в очите ѝ. — Там, при камъните. Не можех дори да ти проговоря след… Горките ни хора във Върбов лес. Онази битка! И каква болка изпитваш заради Пчеличка. Колко наранен беше, когато те попитах за нея, колко гузен… Колко я обичаш! И как се самоизмъчваш. Ела. Дай да ти помогна.