Седна на ръба на леглото и хвана ръката ми. Все едно бях дете, което учат да държи лъжицата, или старец, опрял се на рамото на млад мъж, Умението ѝ потече в мен, смеси се с моето и тя вдигна стените ми. Беше хубаво отново да съм сдържан. Беше все едно някой ме е загърнал с топло палто. Но дори след като открих, че шумът на по-малкия поток Умение от чужди хора е затворен за мен и собствените ми мисли са оградени, Копривка продължи да държи ръката ми. Бавно извърнах глава и я погледнах.
Известно време тя само ме гледаше мълчаливо. После каза:
— Никога не съм те познавала истински, нали? Всичките тези години. Нещата, които криеше от мен, за да не помисля нещо лошо за Бърич или майка ми. Сдържаността, която проявяваше към мен, защото чувстваше, че не заслужаваш да се намесиш в живота ми… Изобщо, познавал ли те е някой някога истински? Знаел ли е какво чувстваш и мислиш?
— Майка ти, мисля — отвърнах и се зачудих. „Шутът“, едва не казах, а след това: „Нощни очи“. Знаех, че този последен отговор ще е най-истинската истина. Но не го изрекох.
Тя въздъхна.
— Вълк — каза. — Един вълк най-добре познаваше сърцето ти.
Сигурен бях, че не съм споделил тази мисъл с нея. Зачудих се дали след като се бях оказал толкова уязвим, вече може да разбира кога тая мисли от нея. Докато се опитвах да подбера думи, с които да ѝ отговоря, на вратата се почука и влезе Ридъл с поднос в ръцете. Зад него беше крал Предан, който изобщо не изглеждаше царствено.
— Храна — каза Ридъл.
Вдишах. Миризмата ме замая и ме изпълни с копнеж.
— Просто го оставете да се наяде — каза Предан все едно бях зле възпитано куче или може би много малко дете. — Споделя глада си с целия замък.
И отново не можах да измисля никакви думи. Мислите бяха твърде бързи за думи, и твърде сложни. Имаше твърде много за казване, повече, отколкото човек би могъл да изкаже за цял живот, дори за най-простите неща. Но преди да мога да се отчая заради това, Ридъл сложи храната пред мен. Познах, че е от гвардейската трапезария, простичката и вкусна храна, която човек можеше да намери там по всяко време на деня или нощта. Гъста супа, пълна със зеленчуци и късове месо, добре изпечен хляб с хрупкава коричка. Ридъл не се беше поскъпил да намаже обилно два резена от него с масло, нито с парчетата оранжево сирене до тях. Халбата с ейл на подноса се беше разляла малко и бе намокрила краищата на хляба. Нямах нищо против.
— Ще се задави — каза някой, но не се задавих.
— Фиц? — каза Предан.
Вдигнах глава и го погледнах. Беше странно да си спомня, че в стаята има други хора. Яденето бе толкова поглъщащо преживяване, беше изумително да открия, че светът може да съдържа по-сетивна информация от тази храна. Очите ми обходиха лицето му, видяха чертите ми в него, а после — и чертите на Кетрикен.
— Посъвзе ли се малко? — попита той.
Зачудих се колко ли време е минало. Открих, че съм се задъхал. Бързото ядене е тежка работа. Никой друг не проговори. Така ли се измерваше времето наистина? В това колко хора говорят, колко информация се споделя? А може би се измерва с това колко храна изяжда човек? Опитах се да сведа мислите си до нещо, което може да се вмести в думи.
— Мисля, че се чувствам по-добре — казах.
Не. Не беше вярно. За нищо такова не мислех. По-добре от какво? Мислите ми отново побягнаха далече от мен. Някой ме докосваше. Копривка. Беше застанала зад мен и отпусна ръце на раменете ми. Правеше стените ми по-здрави. Правеше от мен едно нещо, една отделна личност на мястото на вкуса на хляба и пращенето на огъня. Отделяше ме от всичко останало.
— Ще говоря — каза Предан. — И ще се надявам, че слушаш, и че можеш да откриеш смисъла на думите ми по-добре от Сенч. Фиц. Фиц, погледни ме. Вие бяхте почти цял ден в камъните. Казахте ни, че идвате, и ние ви чакахме, и не се появихте. Копривка се пресегна и се опита да ви намери, и със силата на Стабилен и помощта на Ридъл успя да ви намери и да ви задържи заедно, докато можах да проникна в камъка и да ви изтегля. Еда и Ел, беше много странно! Имах чувството, че намерих ръката ти и ви издърпах от самата земя!
Гледаше ме втренчено.
— От раните ви течеше кръв, но не толкова много. Ако си притеснен заради труповете, които сте оставили, е, за това се погрижихме. Пратеникът на Сенч все още беше във Върбово и му възложихме да съобщи на Петлите, че са ви нападнали неизвестни лица и че техните приятели са дали живота си, за да ви спечелят безопасно преминаване до камъните. Засега не бива да чуват нищо за измяна, макар да съм готов да се обзаложа, че някои от тях знаят или поне подозират, че в отряда им има предатели. Поисках всички да се закълнат в мълчание за случилото се във Върбов лес. Няма смисъл да се всява паника сред хората с идеята, че невидими нашественици могат да нападнат някъде. И след като помислих малко, наредих на лейди Розмарин да се заеме с каквато тиха работа сметне за добре, за да се въздаде справедливост на пастрока на Шън. Шън! Що за име!