Гледах го и мълчах.
— Известих всички наши патрули да търсят шейни, возещи едно момиче и млада жена, и хора на бели коне, и също така да разпитат на всеки брод и мост дали някой е видял нещо такова. Не могат просто да изчезнат и смятам, че е невъзможно вече да са прехвърлили границите ни. Ще намерим Пчеличка и лейди Шън и ще си ги върнем.
Думите, които изричаше, рисуваха картини в ума ми. Огледах внимателно всяка. Бяха неща, които искахме да са така и които може би никога нямаше да бъдат така. Все пак бяха картини, които ме зарадваха неимоверно.
— Благодаря ви — казах накрая. Думите бяха тънки, несъществени като вятър. Не предадоха онова, което изпитвах. — Благодаря ви.
Ридъл плесна ръка на сърцето си и ме зяпна. Копривка наведе лицето си и вдиша дълбоко няколко пъти. Предан се смъкна бавно и седна на пода.
— Така ли се усеща? Умението? — промълви Ридъл.
Копривка поклати глава.
— Не. Не знам как да нарека това. Добре, да, Умението е, но Умение, което удря като чук, вместо потупване с пръст. Предан, какво можем да направим? Той е по-опасен от Шишко. Ако продължава така, може да увреди някои от най-новите ни чираци в Умението, които не могат да го преградят.
Дори с вдигнатите ми стени усещах възбудата им.
— Става по-ясно — уверих ги. — Връщам се в себе си. Мисля, че ще съм по-добре до утре сутринта. — Използвах само думите, нарязани тънко като хартия. Всички изглеждаха облекчени.
Позволих си въпрос.
— Как е Сенч?
Копривка поклати глава.
— Изпитва удивление. От всичко. Тъканта на одеялото. Формата на лъжицата му. Раната му е зле. Бихме искали да го изцерим с Умение, щом събере сили, но Шишко все още е във Върбов лес, а не ни се ще да позволим някой да мине сега през камъните. Надявахме се, че ще се чувстваш достатъчно добре да помогнеш, но…
— Утре — отвърнах с надеждата, че ще е така. Вече си спомнях как да правя това. Обвивам малко късче мисъл в дума и я изпускам през устата си. Странно. Никога не бях знаел, че когато говоря, изливам малко Умение с думите, за да направя смисъла по-ясен. Но съвсем малко. Бях разтворил сърцето си и позволих да усетят прилива на благодарност, който изпитах, че искат да се опитат да ми помогнат. Не трябваше да го правя. Не можех да си спомня кога съм научил това. Бях ли го научил изобщо, или просто винаги е било така? Всички ме гледаха втренчено. „Думи. Използвай думи.“
— Надявам се да съм се възстановил повече до утре. И може би ще мога да ви разкажа какво преживях вътре в камъните. И да помогна да изцерим Сенч.
Внезапна мисъл кипна в ума ми. Как бях могъл да забравя за него?
— Шутът. Жив ли е?
Предан и Копривка се спогледаха. Таен страх.
— Какво се е случило? Той е мъртъв, нали? — Ужасно беше дори да си го представя. Трепет на скръб заклокочи в мен. Помъчих се да го уловя, да го удържа.
Предан пребледня.
— Не, Фиц. Не е мъртъв. Моля те, не чувствай така! Такава тъга. Не, не е мъртъв. Но е… променен.
— Отслабнал ли е? Умира? — Помислих за тайните изцерявания с Умение, които бях прилагал върху него. Бяха ли се объркали, бяха ли се развалили някак?
Предан заговори бързо, сякаш за да възпре чувствата ми, като ми подаде информация.
— Аш се грижи за него. Лорд Сенч му е казал да носи на Шута каквото му потрябва, да му дава каквото може да му помогне. Или поне така момчето е разбрало заповедта му. Знаеш, че в страстното си желание да те последва лорд Златен избяга от стаята си и по някакъв начин е успял да стигне чак до конюшните. Как, не мога да си представя. Когато го намерили, бил почти умрял от студ и от раните си.
— Знам това — потвърдих.
Предан изглеждаше облекчен от бързата ми реакция.
— Връщаш се при нас, нали? Говориш по-ясно. По-будно. Благодаря на Еда, че си по-добре. Страхувах се, че никой от двама ви няма да се върне напълно при нас.
— Да. По-добре съм.
Беше лъжа. Не бях по-добре. Ставах по-нечувствителен. По-бавен. Сложностите на света, които бяха напъпили и разцъфнали навсякъде около мен само допреди няколко мига, заглъхваха до смътна простота. Столът беше просто стол, всяко ехо от дървото и леса, който го бе създал, угаснаха до несъщественост. Копривка седеше на стола и беше само Копривка, не приток на реките, които сме били двамата с Моли, или тихата вода, където нероденото ѝ още дете се обръщаше и оформяше. Не бях по-добре. Бях по-опростен, по-муден, по-притъпен. Човек отново. Колкото до онова, което бях през предишните часове, нямах име за него.