Вдигнах очи към Предан. Гледаше ме с очакване.
— Шутът — напомних му.
— Беше почти умрял. Когато го намерили, отначало го взели за просяк или скитащ луд. Прибрали го в лазарета и го сложили на чисто легло, в което да умре. Но една млада чирачка го познала от нощта, когато ти го доведе тук. Вдигнала голям шум, докато майсторът ѝ я изслушал, и накрая пратили да ме известят. Междувременно Аш вдигна тревога, че лорд Златен го няма. Пратихме слуги да претърсят крилата за гости, но никой не бе очаквал да е стигнал чак до конюшните. Майка ми и личната ѝ лечителка стигнаха до лазарета преди мен. Тя се разпореди да го отнесат в личната ѝ всекидневна. Там лечителката ѝ се опита да го обслужи. При допира ѝ той се събуди с писъци и намери достатъчно сила да се противопостави упорито на усилията ѝ. Майка ми отстъпи на желанията му и освободи лечителката. Преди да изпадне в несвяст, той помоли да го върнем в старата бърлога на Сенч. Направихме го. И майка ми се настани до него за смъртното бдение. Напусна го само когато чу, че ти и Сенч сте били нападнати и след това сте се изгубили. Сега е пак при него.
— Искам да ида да го видя. — Не ми трябваше да слушам повече. Постарах се да не издам отчаянието в гласа си. Губех приятел и вероятно последната си връзка към Пчеличка. Ако някой имаше някаква податка защо Слугите на Белите пророци са отишли във Върбов лес и са взели дъщеря ми, и какви са намеренията им за нея, това беше Шутът.
— Още не — заяви Копривка. — Трябва да знаеш какво се случи преди да го видиш.
Не бях мислил, че страхът ми може да стане по-голям, но стана.
— Какво се е случило?
Представях си измяна.
— Отидох да го видя, разбира се — продължи разказа си Предан. — Колкото сила и живот му бяха останали, беше ги изразходвал в отбиването на лечителката. Беше неотзивчив. Опитах се да го достигна с Умението и не можах. А за Осезанието ми остава невидим. Майка ми беше до него, грижеше се за него. И момчето на Сенч, Аш. И една врана…
Имаше съвсем лека въпросителна нотка в последните му думи. Пренебрегнах го. По-късно, може би, щеше да има време да обясня за враната. Защото сега тя нямаше значение.
— Момчето беше неописуемо натъжено. Почти смазано от угризение, както си помислих. Опитах се да го утеша, казах му, че никой не го обвинява и че ще се застъпя пред лорд Сенч, за да не го държи отговорен. Но бях сгрешил. Не беше страх, че се е провалил в задълженията си, а искрена скръб. Майка ми му каза, че сме направили всичко, което е могло да се направи, и че Шутът сам е решил да напусне този живот. Момчето повтаряше, че Шутът е герой и че не бива да умре по толкова позорен начин. Плачеше. Съгласихме се с него, но разбирах, че сърцето го боли и че съгласието ни не му носи никаква утеха.
— Знаех, че ще бдят добре над него и че ще ме повикат, ако се наложи — продължи Предан. — Майка ми каза, че единственото, което можем да направим, е да облекчим тялото му, и почна да му слага хладки компреси, за да облекчи треската му. Нищо не можех да направя. Тъй че ги оставих там.
Шутът с треска. Наистина сериозно за човек, който обикновено беше леден на допир. Думите на Предан звучаха като извинение. Не можех да си представя защо. Прекъсна разказа си и двамата с Копривка се спогледаха.
— Какво? — попитах намръщено.
Ридъл вдигна глава и заговори.
— Накратко, лейди Кетрикен го остави, за да дойде при стълба-Умение. А докато ни нямаше, Аш се наел сам да даде нещо на лорд Златен. Явно е било еликсир или отвара, или някое рядко целебно вещество. Не иска да разкрие какво е било, само повтаря, че лорд Сенч му казал да даде на човека каквото може да му е нужно, и така направил. Каквото и да му е дал… то го промени.
Всички ме гледаха втренчено, сякаш очакваха да разбера нещо, което те не разбират.
— Променило го е? Как? — Призляваше ми от безполезните думи, толкова тънки резенчета смисъл. — Ще ида при него.
Предан отвори уста да възрази, но Ридъл намери достатъчно смелост да спре краля си.
— Оставете го да отиде. Думи няма да го обяснят. Каквото човек не разбира, не може да възприеме. Нека да види.
Станах, залитнах и се зарадвах, че успях да се задържа преди Предан да ме е сграбчил за ръката. Когато ти е останала само гордостта, вкопчваш се здраво в нея. Не ме интересуваше, че ме гледат докато отида до завесите и отключа скритата врата. До гуша ми беше дошло от тайни. Нека всички да се излеят в дневната светлина. Но вече не беше дневна светлина. Беше нощ. Нека всички тайни да се излеят в нощта? Поклатих глава. Правех нещо. Отивах при Шута. Стегнах плътно мислите си.