За мое щастие Предан имаше да управлява цяло кралство. Копривка имаше нужда от отдих, а грижата да го получи щеше да ангажира Ридъл. Кетрикен пък беше отишла при Сенч. Бях ѝ обещал, че скоро ще ида при нея. Пратих Аш да донесе храна, настаних се в стола, освободен от Кетрикен, и казах на Шута всичко.
— Какво ще ми направи това? — попита той.
Поклатих глава.
— Не знам. Не знам със сигурност. Ще накарам Аш да прегледа свитъците, отнасящи се за лекарства от драконови части. Ще го накарам да ги изчете и да ми отдели всичко, което изглежда свързано с темата. — Не му казах, че Сенч смята повечето написано в такива свитъци за чисто шикалкавене. Бяхме в непозната територия, стъпвахме слепешком в тъмното. — Достатъчно добре ли се чувстваш да разговаряш с мен?
Той се усмихна.
— В момента чувствам, че бих могъл да отида до Планините с теб. Но преди малко вътрешностите ми горяха и плачех на рамото на Кетрикен като болно детенце. — Примига със златните си очи. — Виждам повече светлина, отколкото преди. Спах дълго, след като той ми го даде. Така поне твърди той. Всъщност не мисля, че бях напълно буден, когато ми го изля в устата. А от какви сънища се събудих! Не сънищата за Бял пророк, а сънища, пълни с мощ и блясък. Летях, Фиц. Не както когато летях на гърба на Момиче на дракон. Летях. Аз самият. — Помълча, зареял поглед. — Дланите ме болят ужасно, но мога да ги движа. Всеки пръст! Кожата ме сърби толкова лошо, че ми се иска да я разкъсам. А стъпалото ми, болното ми стъпало… — Вдигна полите на нощницата и ми го показа. — Мога да стъпвам с него. Боли, много боли. Но не както преди.
Тогава осъзнах, че се усмихва със стиснати зъби и че в същото време усмивката е весела. Станах да видя какви билки може да намеря, за да облекчат дълбоката болка от зарастващи кости. Заговорих през рамо:
— Трябва да поговоря с теб за хората, които нападнаха Върбов лес. Взели са малкото ми момиче, моята Пчеличка. И дъщерята на Сенч, пораснала вече жена, казва се Шън.
— Не.
— Какво?
Паникьосаното изражение се беше върнало на лицето му.
— Сенч няма дъщеря. Тя също щеше да се смята за наследница на Пророците. Щях да съм я видял. Фиц, нито едно от тези неща, които ми казваш, не може да е вярно. Щях да го зная. Щеше да ми разкрие други пътеки.
— Шуте. Моля те. Успокой се. Изслушай ме. Ти и аз, ние с теб променихме света, както каза, че ще стане. И когато ти… се върна, мисля, че променихме всички пътеки. Сенч излезе иззад стените на Бъкип заради това, което направихме. И е баща не на едно, а на две деца. Шън и Лант. А аз имам дъщеря, която ти не беше провидял. Ние променихме нещата, Шуте. Както ти каза. Моля те, засега приеми това. Защото ти си единственият, който би могъл да знае защо Слугите са взели дъщеря ми. И къде биха я отвели, и какво възнамеряват да правят с нея.
Обърнах се отново към него. Бях избрал смес от валериан, жълта теменуга за болката в костите, върбова кора и стрит джинджифил, за да стане малко по-поносимо на вкус. Намерих хаван и чукало и щом ги стрих, миризмите им се смесиха. Сбръчках нос и се върнах за още джинджифил и изсушена лимонова кора.
Той каза тихо:
— Ти ме остави тук. Сам.
Да споря с него, че не е останал сам, щеше да е безполезно.
— Наложи ми се — признах. — Чу ли какво заварих, когато стигнах у дома?
Той обърна глава настрани.
— Отчасти — призна хрипливо.
— Добре.
Вкарах мислите си в ред. Понякога, за да получиш информация, трябва първо да споделиш всичко, което знаеш. Не исках да мисля за случилото се, нито да го съживя в ума си. Страхливец. Щях да говоря за болката на други хора, а исках да се скрия от своя срам? Поех си дъх и започнах. Част от мен редеше думите с безизразен тон, предаваше само факти. Друга част грижливо приготвяше билковия чай, който можеше да облекчи болките на Шута. Наливаш вода в котлето, слагаш го да кипне, стопляш чайника с вряла вода така, че топлината да не се загуби, когато излееш водата върху билките. Оставяш ги да се запарят. Наливаш кехлибарената течност в чашата, като внимаваш да няма прекалено много утайка. Намерих мед и добавих две лъжички.
— Това е чай, за да облекчи болката в стъпалото ти — довърших разказа си.
Той не проговори. Разбърках чая и почуках с лъжичката по ръба на чашата, за да му покажа къде е. Треперещите му пръсти тръгнаха към нея, докоснаха я и се отдръпнаха.