— Те са били. Слугите. — Гласът му трепереше. Слепите му очи блеснаха златни към мен. — Те са те намерили. Значи са намерили мен.
Скръсти ръце и се присви. Трепереше. Заболя ме, като го видях такъв. Студена килия, далечен огън, който означава само болка, никога топлина. Хора, които се усмихват и викат от радост, докато те нараняват. Помнех. Едва можах да си поема дъх. Той опря ръце на масата и отпусна лицето си върху тях. Рухна в себе си. Не помръдвах. Той беше последната ми надежда и ако се облегнех твърде тежко на него, щеше да се прекърши.
Плеснаха крила. Пъстра, която допреди малко дремеше на един стол до топлещия огън, литна, кацна на масата и тръгна към Шута.
— Шуте. Шуте! — каза с вранския си глас.
Наведе глава и дръпна кичур коса с клюна си. Разчеса го все едно че са пера. Той въздъхна леко. Враната клъвна друг кичур и разчеса и него. Издаваше тънки грижовни звуци.
— Знам — отвърна той.
Въздъхна. После бавно се изправи. Протегна пръстите си и Пъстра тръгна към него. С върха на счупения си показалец я погали по главата. Беше го успокоила. Една птица бе направила онова, което аз не можах.
— Аз ще те защитя — излъгах го.
Той знаеше, че това е лъжа. Не бях защитил хората си във Върбов лес, нито Лант или Шън, нито дори скъпата ми Пчеличка. Мисълта за провалите нахлу в мен и ме удави.
Последва гняв. Червена ярост, която изведнъж лумна в мен.
Фиц?
Нищо няма — излъгах Предан. Прибрах гнева си и го запуших. Лично. Толкова лично. Бяха наранили моя Шут, сигурно бяха убили приятеля ми Прилкоп и бяха откраднали дъщеря ми. А аз не им бях направил нищо и нищо не можех да направя, докато не научех повече. Но когато научех повече…
— Ще те защитя и ще ги убием всичките — обещах му свирепо. — Ще ги боли и ще умрат, а ние ще си върнем своето.
Той вдиша треперливо. Сълзи, прошарени със златно вместо жълто, се стичаха по нашарените му с белези страни.
— Всичките? — попита с тънък глас.
Ръката ми тръгна по масата, почуквах с нокти, за да я чуе, че идва. Хванах костеливата му ръка. Позволих си миг мълчание, за да събера кураж и да охладя гнева си до ледено острие. Редно ли беше това? Възползвах ли се от страховете му за своите лични цели? Давах ли обещания, което не можех да изпълня? Но какво друго можех да направя? Беше за Пчеличка.
— Шуте. Любими. Трябва да ми помогнеш. Ще ги убием всичките, но само ако можеш да ми помогнеш. Защо са отишли във Върбов лес? Защо са взели Пчеличка и Шън? Какво възнамеряват? Защо е имало и халкидци? И най-вече, къде биха ги отвели? Къде? Другите въпроси са важни, но дори да можеш само да ми кажеш къде, това ще е достатъчно, за да ги намеря и да ги убия, и да си върна детето си.
Видях как се напрегна. Изчаках го. Той намери чашата, вдигна я и отпи предпазливо. После каза:
— Вината е моя.
Исках да му възразя, да го прекъсна и да го уверя, че не е негова. Но думите му бяха потекли и не исках да ги спирам.
— След като разбраха какво означаваш ти за мен, бяха длъжни да те издирят. Да видят дали ти пазиш тайната, която не можаха да изтръгнат от мен. Слугите разполагаха с името ти. Казах ти как стана това. Знаеха за Фицрицарин и знаеха за Бъкип. Но за Том Беджърлок и Върбов лес не можеха да знаят. Вестоносците, които изпратих при теб… аз не им казах името ти. Дадох им късчета информация, която можеха да използват, докато пътуват, за да намерят следващото място и да зададат следващия въпрос, който можеше да ги отведе до теб. Фиц, направих всичко по силите си да те защитя, въпреки че ти изпратих молбата си и предупреждението си. Мога само да предполагам, че са пленили един от пратениците ми и са измъкнали информацията с мъчения.
Отпи пак от чая.
— Или може би просто са ме проследили. Сигурно са видели това, което аз не можах — че е неизбежно да се върна при своя Катализатор. Може би дори са разчитали на теб, че ще ме убиеш. Колко сладко трябва да им се е сторило това!
— Но сега се боя от нещо по-лошо. Ако са знаели, че съм те помолил да намериш Неочаквания син и да го опазиш невредим, може да са подозирали, че вече си го направил. И може би са нападнали Върбов лес с надеждата, че ще го намерят. Чу, че са разпитвали за него. — Обърна се към мен, макар да не можеше да ме види. — Но ето го и най-лошото. Ами ако знаят повече, отколкото ние можем изобщо да знаем? Ами ако са създали нови пророчества, откакто ти ме върна от мъртвите и направи толкова много от старото бъдеще невъзможно? Ами ако са знаели, че ако ме намериш на пазара, ще ме убиеш? Или ако са знаели, че ако почти ме убиеш, след това ще се опиташ да ме спасиш? Че ще ме пренесеш и ще оставиш собствения си дом без охрана, така че да могат да насилват, плячкосват и търсят Неочаквания син, без да се боят от нищо?