Думите му ме изпълниха с безпокойство.
— Ами ако все още играем по тяхната музика? И не я чуваме, тъй че не можем да променим стъпката, нито подскоците, и се въртим според тяхната воля?
Мълчах и се мъчех да си представя такъв враг. Враг, който знае какво ще направиш още преди да решиш да го направиш.
— Безполезно е да се боим от това — продължи той. — Ако е така, ние сме безпомощни срещу тях. И единственият логичен отговор на това би било да спрем да се борим. А така те ще спечелят. Ако се борим, ще можем поне да сме неудобство за тях.
Гневът ми, потушен за кратко, лумна отново.
— Смятам да бъда нещо повече от неудобство, Шуте.
Не беше отдръпнал ръката си. Сега стисна моята здраво.
— Не ми е останал кураж, Фиц. Те го избиха, изкривиха го, изгориха го от мен. Тъй че ще трябва да заема от твоя. Нека да помисля, само още миг, за всичко, което ми разказа.
Пусна ръката ми и отпи отново от чая.
Бях забравил враната, толкова неподвижна и тиха беше. Изведнъж тя разпери криле, скочи от мястото си и кацна на масичката, като едва не обърна чайника.
— Храна — изграчи настойчиво. — Храна, храна, храна!
— Има храна на подноса до леглото ми, мисля — каза Шутът и аз ѝ я донесох. Имаше комат хляб и останки от някаква птица с късчета месо по костите. Занесох я до работната маса и враната ме последва там. Накъсах ѝ от хляба и сипах вода в паничката ѝ. Тя почна да кълве.
Шутът заговори преди да съм седнал.
— Има неща в разказа ти, които не разбирам. И съвсем малко неща, за които мога да те осветля извън онова, което вече знаеш. Но хайде да съберем късчетата факти и да видим какво можем да построим. Първо, миловидната жена с кръглото лице. Познавам я. Казва се Дуалия и с нея сигурно има лурики. Тя е лингстра, което ще рече, че е напреднала в ранговете на Слугите, но не толкова високо, че да стои в школата и да тълкува пророчествата. Достатъчно полезна и умна е, за да ѝ се дадат лурики, които да обучава и да ѝ служат, но не толкова ценна, та Слугите да не я излагат на риск в по-големия свят. Изглежда мила; умее да го прави и го използва добре. Хората приемат, че ги харесва, и на свой ред се стремят да спечелят благоволението ѝ.
— Значи я познаваш? От Клерес?
— Знаех за нея. — Помълча малко и само за миг се зачудих дали не ме лъже. — Толкова лесно може да накара другите да искат да я задоволят и да накара почти всеки да се почувства важен и ценен от нея. — Покашля се. — Но други неща, които казваш, ме озадачават много. Халкидски наемници. Дали са само нейни наети инструменти, или имат свой, допълнителен интерес? Слугите рядко плащат в злато. Дали ще разменят пророчество срещу това, което правят наемниците? Да им дадат опорна точка, от която могат да спечелят власт или слава? Мисията на Слугите изглежда ясна. Търсят Неочаквания син. Но когато откриват Пчеличка, я взимат, след като я обличат все едно, че е шайсим, тоест необучен пророк. Взимат обаче и Шън. Шън! Какво ужасно име!
— Доколкото разбрах, сама си го е избрала. Сенч не я е нарекъл така. Но Шуте, да не би да ми казваш, че са взели Пчеличка, защото тя е пророчица? — Тревогата беше като кълбо гърчещи се червеи вътре в мен.
— А тя пророчица ли е? — попита той тихо. — Разкажи ми за нея, Фиц. И не крий нищо.
Замълчах, за да събера мислите си, и той заговори отново. Странна усмивка трепна на устните му и в очите му блеснаха сълзи.
— Но може би вече ми каза толкова, колкото трябва да знам, макар и да не видях смисъла в думите ти. Тя е мъничка и руса, и светлоока. И умна. Кажи ми. Дълго ли беше в утробата?
Устата ми пресъхна. Накъде водеше това? И откъде знаеше?
— Да. Толкова дълго, че помислих, че Моли е полудяла. Повече от година, почти две, тя настояваше, че е бременна. А когато най-сетне детето дойде, беше толкова мъничко… И растеше толкова бавно. Години наред мислехме, че никога няма да може да прави нещо повече от това да лежи в люлката и да гледа ококорено. След това, много бавно, започна да може да прави разни неща. Да се обръща, а след това да седи без опора. Но дори след като можеше вече да ходи, не говореше. Години наред. Бях се отчаял, Шуте. Мислех, че детето е лишено от ум или е бавноразвиващо се, и се чудех какво ли ще стане с нея, след като двамата с Моли умрем. После, когато за първи път проговори, беше само на Моли. Като че ли беше… предпазлива спрямо мен. Едва след като Моли умря ми заговори свободно. Но още преди това доказа, че е умна. Моли я научи да чете, а тя сама се научи да пише и рисува. И, Шуте, подозирам, че рано или късно ще може да борави с Умението. Защото ме усещаше. „Като врящо гърне изливаш мислите си“, така ми каза. И точно затова избягваше допира ми и близостта ми. Но започвахме да се опознаваме един друг, тя започна да ми се доверява както едно дете трябва да се доверява на баща си… — Изведнъж се задавих и не можах да продължа. Сладко облекчение беше да говоря на глас за детето си, да споделя с някого пълната истина за Пчеличка и най-остра болка, че описвам дете, отнето от мен.