— Сънува ли? — попита той внезапно.
И тогава заговорих. Разказах за желанието ѝ да има хартия, на която да записва сънищата си, и как ме беше уплашила, като предсказа смъртта на „бледия мъж“ и след това на вестоноската с пеперуденото наметало. Неприятно ми беше да му разкажа как беше умряла вестоноската, но споделянето на тази омразна тайна в този момент бе наложително.
— Тя ти помогна да изгориш тялото? — попита Шутът невярващо. — Твоето малко момиче?
Кимнах мълчаливо, след което с усилие го признах:
— Да. Помогна ми.
— О, Фиц — укори ме той. Но имах още да му изповядам и го направих, разказах за прекъснатия ни празничен ден в Крайречни дъбове и как бях убил кучката и жадувах да убия господаря ѝ, и как нехайно бях допуснал Пчеличка да излезе от кръчмата. А след това трябваше да призная най-лошото. Казах му как го бях промушил, убеден, че е опасност за нея.
— Какво?! Детето, което дойде при мен, е било твоето? Момчето, което ме докосна и ме отвори за всички възможни пътеки на бъдещето? Не съм го сънувал, така ли? Той беше там! Неочакваният син!
— Не, Шуте. Никакво момче нямаше до теб. Само моята дъщеря, моята малка Пчеличка.
— Значи е била тя? Значи Пчеличка съм държал в ръцете си? О, Фиц! Защо не ми го каза веднага! — Изправи се рязко, олюля се и се смъкна отново. Хвана облегалките на стола и ги стисна здраво, сякаш буря се беше завихрила около него. Взря се в огъня, сякаш можеше да види през стените на замъка и в някакъв друг свят. — Разбира се — прошепна. — Така трябва да е било. Вече разбирам всичко. Кой друг е могла да бъде? В онзи момент, когато ме докосна, ах, не беше сън, нито илюзия или заблуда. Видях го с нея. Умът ми отново беше отворен към всяко възможно бъдеще. Защото, да, тя е шайса, точно както аз бях някога. А не я видях в бъдещето, което зърнах за теб, защото без мен ти изобщо нямаше да си я имал. Тя е и моя дъщеря, Фиц. Твоя и моя, и на Моли. Както е при нашия вид. Наша. Наша Пчеличка.
Бях разкъсан между пълното объркване и най-дълбоката обида. Имах смътен спомен как веднъж ми беше казал, че е имал двама бащи — братя или братовчеди — някъде, където хората приемат такъв ред на нещата. Бях допуснал, че там никой не се интересува чие семе всъщност узрява в жената, която съпрузите споделят. Овладях се с усилие и го погледнах внимателно. Златният му поглед сякаш срещна моя. Очите му бяха по-изнервящи сега, отколкото когато бяха безцветни. Металният блясък в тях сякаш потръпваше, течеше и се завихряше все едно са течни, а черните точки на зениците му изглеждаха твърде малки за смътната светлина. Поех си дълбоко дъх и си наложих спокойствие. „Не се разсейвай. Дръж дирята.“
— Шуте. Пчеличка не е твое дете. Ти никога не си бил с Моли.
Той ми се усмихна.
— Да, Любими. Разбира се, че никога не съм бил с Моли. — Върхът на пръста му почука по масата, веднъж, дваж, триж. Усмихна се мило. После каза: — Бях с теб.
Отворих уста и зяпнах онемял. Дълго време отне, докато ясни думи намерят пътя си.
— Не — заявих твърдо. — Не, не си! А дори и да… — И думите, и логиката ми се бяха изчерпали.
Той се засмя високо. От всички възможни реакции тази беше последната, която очаквах. Засмя се както рядко го бях чувал да се смее, защото докато шегаджията кара другите да се смеят, рядко издава собственото си веселие. Но сега се смееше безсрамно и несдържано, докато не остана без дъх и трябваше да избърше сълзите от незрящите си очи. Зяпнах го.
— О, Фиц — въздъхна накрая той. — О, приятелю мой. Какво нещо да не мога да видя! Такъв ужасен момент да бъда лишен от зрение. Все пак всичко, което не мога да видя на лицето ти, го чух в гласа ти. О, Фиц. О, мой Фиц! — Наложи се да спре, за да поеме въздух.
— От всичките ти шеги тази е най-малко смешната. — Постарах се да не издам колко уязвен се чувствах. Посред всичките ми страхове за Пчеличка трябваше да направи това?
— Не, Фиц. Не. Тази е най-добрата, защото не е шега. О, приятелю мой. Представа нямаш какво ми каза току-що, въпреки че се бях постарал да ти го обясня. — Пое си отново дъх.
Намерих малко достойнство.
— Трябва да ида да видя Сенч. — Странният хумор на Шута ми идваше в повече.
— Да. Трябва. Но не веднага. — Посегна и безпогрешно хвана ръката ми. — Стой тук, Фиц. Защото мисля, че знам поне част от отговора на най-важния ти въпрос. И имам отговори на другите въпроси, които дори не знаеш да зададеш. На този, последния, отговарям първо. Фиц. Може да го отричаш. Но аз съм бил с теб, по всякакъв съществен начин. Както и ти си бил с мен. Споделяли сме нашите мисли и нашата храна, превързвали сме си раните един на друг, спали сме близо един до друг, когато топлината на телата ни беше единственото, останало ни да споделим. Твоите сълзи са капали на моето лице и моята кръв е била по твоите длани. Носил си ме, когато бях мъртъв, и аз те носих, когато дори не те разпознавах. Вдишвал си моя дъх вместо мен, приютявал си ме в собственото си тяло. Тъй че да, Фиц, по всякакъв съществен начин аз съм бил с теб. Споделяли сме естеството на своите същности. Също както прави един капитан със своя жив кораб. Също както един дракон прави със своя Праотец. Били сме заедно по толкова много начини, че сме се смесили. Толкова близки сме били и толкова сме се слели, че когато си се любил с Моли, тя е заченала нашето дете. Твоето. Моето. На Моли. Малко момиче от Бък, с дивата жилка на Бял в нея!