Сянка на идея пробяга през ума ми. Преди да съм успял да я задържа, Шутът разби крехката ми мисъл.
— Хайде, върви! — Махна с ръка, за да ме пропъди. — Почини си малко или посети Сенч. Трябва да помисля сам.
Поклатих глава удивен. В рамките на един кратък разговор беше преминал от разтреперана уплашена развалина до това да ме освободи пренебрежително все едно че е мой крал. Зачудих се дали драконовата кръв влияе на настроението му също както на тялото му.
Шутът вече бе потънал в размисъл. Станах, скован от седенето, и слязох до стаята си. Аш беше идвал. Беше подредена безукорно, с прецизност, каквато самият аз нямаше да мога да постигна. Веселите пламъчета в камината чакаха да ги захраня. Дадох им една цепеница и седнах на стола пред огъня. Загледах го.
Шутът да е баща на Пчеличка? Нелепо. Безумна претенция на отчаян човек. Тя наистина приличаше на него. Понякога. Не толкова много. Но повече на него, отколкото на мен. Не. Беше невъзможно и нямаше да мисля за това. Знаех, че аз съм бащата на Пчеличка. Знаех го с пълна убеденост. Едно дете не може да има двама бащи. Нали? Някои кучки могат да раздвоят кучилото и кутретата да са от различни бащи. Но Пчеличка беше едно дете! Не. Едно дете не можеше да има двама бащи. Намеси се нежелан спомен. Предан беше заченат, като Искрен използва моето тяло. Имаше ли Предан двама бащи? Беше ли той толкова мой син, колкото и на Искрен? Отказах да мисля повече за това тази нощ.
Помислих дали да не си легна. Целият се бях схванал. Главата ми пулсираше. Челото ми беше набръчкано, но не от мисъл. Намерих огледалото в пътния сандък на лорд Фелдшпат. Сечът на челото ми представляваше набръчкан шев в кожата. Лечителят беше направил бодовете нескопосано. Да вадя конците сам щеше да е дълго и болезнено. По-късно. Измисли нещо друго. Нещо, което не боли.
Щях да сляза да си потърся храна, помислих си. Не. Принц Фицрицарин нямаше да се шляе посред нощ из кухните, за да търси студено печено или черпак супа от казана, пазена за охраната. Седнах на ръба на леглото. Или щеше? Кой можеше да предвиди какво би направил принц Фицрицарин? Отпуснах се и се загледах в тавана. Търпение, помислих си, не се беше променила, за да угоди на замък Бъкип, а беше запазила очарователната си ексцентрична същност. Усмихнах се съжалително. Нищо чудно, че баща ми я беше обичал толкова. Никога не се бях замислял как бе останала вярна на себе си въпреки ограниченията на дворцовия живот. Можех ли и аз да съм толкова свободен като нея някога? Да наложа собствените си правила в двора? Затворих очи, за да помисля над това.
19.
Стратегията
… но островът е обкръжен от магия, тъй че само онези, които са били там, могат да се върнат там. Никой чужденец не може да намери пътя дотам. И все пак, рядко, раждат се бели деца и без изобщо да са били там, си спомнят пътя и досаждат на родителите си, докато не ги заведат там, за да отраснат бавно до мъдра старост.
На онзи остров, в замък, съграден от кости на великан, живее бяла ясновидка, обкръжена от слуги. Тя е предрекла всеки възможен край на света, а слугите ѝ записват всяка дума, която тя изрича, пишат я с мастило от птича кръв на пергамент, направен от кожа на морско влечуго. Казват, че слугите ѝ се хранят с плътта и кръвта на морски змии, тъй че да могат да си спомнят минали времена много преди собствените им раждания, и тях също записват.
Ако чуждоземец пожелае да отиде там, трябва да си намери за водач някой, който е роден там, и трябва да се постарае да вземе със себе си четири дара: един от мед, един от сребро, един от злато и един, направен от човешка кост. А тези от мед и злато не може да са прости монети, а трябва да са рядък накит, изработен с изкуството на ковачи. С тези дарове, всеки в кесийка от черна коприна, вързана с бяла панделка, пътникът трябва да се приближи до водача и да изрече следното заклинание: „С мед купувам словото ти, със сребро купувам мислите ти, със злато купувам спомените ти, а с кост обвързвам тялото ти, тъй че трябва да ме придружиш на път до земята на твоето раждане.“ Тогава онзи ще вземе от търсача четирите кесийки и ще му говори и ще си спомня вярно, и ще го отведе до родния си дом.
Но дори тогава пътят на странника може да не е лесен, защото макар водачът да е обвързан да го отведе до Клерестри, нищо не може да го обвърже да го отведе по най-правия път, нито да му говори просторечиво.
Трепнах и се събудих от тихо почукване. Бях облечен, на леглото. Светлината през капаците на прозореца ми подсказа, че е ден. Потърках лицето си, за да се събудя, и съжалих. Шевът на челото ми се беше подул. Чукането се повтори.