— Аш? — извиках тихо и осъзнах, че идва от скритата врата, а не от тази към коридора. — Шуте? — попитах и в отговор чух:
— Пъстра, Пъстра, Пъстра.
Аха. Враната. Отключих вратата и щом се отвори, тя скочи в стаята.
— Храна, храна, храна — поиска ми.
— Съжалявам. Нищо нямам за теб тук.
— Лети. Лети, лети, лети!
— Чакай първо да те видя.
Тя подскокна към мен и клекнах, за да я огледам. Мастилото като че ли беше трайно. Не можах да видя нищо бяло по нея.
— Ще те пусна, защото знам, че сигурно копнееш да полетиш. Но ако си разумна, ще избягваш собствения си вид.
Тя не ми отвърна нищо, но ме гледаше, докато отварях прозореца.
Беше ден с безоблачно синьо небе. Погледнах над стените на замъка, увенчани с насип от сняг. Бях очаквал, че ще е утро. Не беше. Бях проспал цялата нощ и част от сутринта. Враната скочи на перваза и литна, без да погледне назад. Затворих прозореца и залостих тайната врата. Студеният въздух на лицето ми беше стегнал калпавите бодове. Конците трябваше да се извадят. Шутът беше сляп, а за да ги извадя сам, се налагаше да държа огледалото с една ръка и да ги дърпам с другата. Определено не исках да викам отново лечителя, който ми беше направил това.
Без да мисля, се пресегнах към Сенч. Можеш ли да ми помогнеш да махна конците в челото ми? Тялото ми се мъчи да се изцери, а бодовете набръчкват плътта.
Усетих го в края на нишката ми Умение. Рееше се като чайка, понесена от морски бриз. След това каза тихо: Мога да видя топлината на пламъците през шпионската дупка. Студено е тук, но трябва да остана за цялата стража. Толкова го мразя. Искам да си ида у дома. Искам просто да си ида у дома.
Сенч? Сънуваш ли? Ти си у дома, в безопасност, в замък Бъкип.
Искам да се върна в малката ни ферма. Аз трябваше да я наследя, не той. Нямаше никакво право да ме пропъди така. Липсва ми мама. Защо трябваше да умре?
Сенч. Събуди се! Това е лош сън!
Фиц. Спри, моля те — сгълча ме Копривка. Отпращането ѝ с Умението към мен беше стегнато и лично. Никой от чираците и калфите ѝ нямаше да ни чуе. Опитваме се да го запазим спокоен. Търся сън, който би могъл да го успокои и да му даде път обратно до нас. Но изглежда намирам само кошмарите му. Ела в стаята му и ще се погрижа за шевовете ти.
Не забравяй да дойдеш като принц Фицрицарин! — намеси се Предан, яхнал потока на мисълта ѝ. Достатъчно приказки предизвика, когато открадна кобилата. Купих ти я, при това на двойно по-висока цена, отколкото може да струва който и да е кон! Опитах се да обясня, че е грешка, че си поръчал кон и си помислил, че дорестата е за теб. Но бъди уклончив с всеки, когото срещнеш, и се старай да избягваш разговори. Все още се опитваме да съчиним правдоподобна биография за теб. Ако някой коментира младежката ти външност, намекни, че е ефект от няколкото ти години, прекарани сред Праотците. И моля, бъди подходящо загадъчен!
Потвърдих го в стегнато изпращане до Предан. След това внимателно се огледах в огледалото. Кипях от нетърпение да тръгна след Пчеличка, но ако препуснех напосоки, да се отдалеча от нея беше точно толкова вероятно, колкото и да тръгна по дирята ѝ. Трябваше да изчакам. Да стоя и да чакам. Предложението на Шута да отпрашим към Клерес, пътуване месеци наред, ми се струваше преждевременно. Всеки ден пътуване на юг щеше да е още един ден с Пчеличка, държана в плен от халкидци. Много по-добре беше да си върнем Пчеличка и Шън по-скоро, вместо по-късно, преди да могат да ги изведат извън Шестте херцогства. След като вече знаехме кои са те и какво са, ми се струваше малко вероятно да могат да ни убегнат. Донесенията щяха да се върнат тук, в Бъкип. Със сигурност някъде някой щеше да е видял следа от тях.
А междувременно реших да съм колкото се може по-гъвкав. Вече бях създал достатъчно затруднения за Предан и Копривка. А имах чувството, че ще моля за доста помощ от тях и от кралската съкровищница. Щяха да го направят от обич към мен и Пчеличка, независимо от цената. Но за краля щеше да е трудно да ми заеме войниците, които щях да поискам, без някой да направи силна връзка между откраднатото дете на Том Беджърлок, нападението на Върбов лес и от дълго време липсващия Фицрицарин. Още по-трудно щеше да е със Сенч, трескав от раната и неспособен да приложи интелекта си към проблема. Най-малкото, което можех да направя, беше да не затрудня още повече политическото им кукловодство.
Политическо кукловодство! Бели скотове да държат детето ми в плен! Гневът набъбна в мен и усетих как сърцето ми забушува. Исках да се бия, да убия онези халкидци, както бях пронизвал, хапал и душил нападателите на Сенч.