Нямам време за това! Трябва да тръгна след Пчеличка!
С тях по петите ти, Фиц. Ще ти трябват. Но повечето от тях изглеждат зелени като трева. Искаш ли да избера някой от капитаните си и да ти го пратя?
Мисля, че имам по-добра идея. Надявам се.
Мълчанието ми по време на разговора с Предан беше взето за сериозност. Извърнах поглед към Фоксглоув.
— Капитан Фоксглоув, сега бих искал да получа и вашето оръжие.
Тя ме изгледа.
— Стара съм, Фиц. Напуснах гвардията преди много години, след като кралят прогони Алените кораби от бреговете ни. Мирът ми хареса. Омъжих се, имах деца и ги виждах всеки ден. Вече съм стара. Единият ми лакът е зле и коленете ми са сковани, а и зрението ми не е като някога.
— Но умът ти е като някога. Можеш да ми откажеш, ако пожелаеш. Предполагам, че си имаш дом и съпруг, и…
— Червения Рос си отиде преди много години. — Стоеше съвсем неподвижна. Виждах как спомените пробягват пред очите ѝ. След това заговори шепнешком, щом извади скромен дълъг нож от колана си. — Щом все пак желаеш оръжието ми, ще ти го закълна, Фиц.
— Да. Ще ми трябва човек, който да държи тези палета в ред.
Тъй че капнах от кръвта си в дланта на човек, който вече бе държал живота на Пророци в ръцете си. Не ѝ позволих да падне на колене пред мен — приех обета ѝ както стоеше изправена.
— Лице в лице, както стояхме някога гръб до гръб — казах ѝ. Тя се усмихна и всички гвардейци в залата я поздравиха с ликуване.
— А заповедите ми, сър? — попита Фоксглоув.
— Да правиш каквото сметнеш за най-добре. Знаеш много по-добре от мен как да ги ръководиш като капитан. Настаняваш ги, обличаш ги, гледаш да не нарушават дисциплината и ги водиш на дворовете за упражнения. И им плащаш дължимата заплата. — Постарах се да не издам, че нямам представа откъде ще идват средствата за това.
На гвардейците се заплаща от съкровищницата. Ще уведомя лейди Лека стъпка, че имаме нов отряд. В момента Сенч е буден и почти с ума си. Майка ми е с него. Двамата с Копривка ще се срещнем с теб там.
Тръгвам.
Но ми отне малко време, докато се измъкна от гвардейската трапезария. Трябваше да вдигна тост за новия си капитан на гвардията и да потвърдя няколко истории, които им бе разказала за битката на Чистия залив. За щастие нито една от тях не засягаше легендарната ми способност да се преобразявам във вълк и да разкъсвам гърла. Най-сетне успях да оставя Фоксглоув в челото на масата с двамата ѝ внуци, засияли от гордост, и се изнизах навън.
Навел глава, уж потънал в дълбок размисъл, закрачих по коридорите и нагоре по стълбището. Всичко в мен говореше, че съм човек, който няма време да се спира за приказки. Тревогата ми за Пчеличка се бореше с притеснението ми за Сенч. Нужна ми беше помощта му, за да подредя всичко, което Шутът ми беше казал за Слугите. Сенч щеше най-добре да знае как да ги надхитрим. Нужен ми беше за всеки аспект от връщането ми в живота в Бъкип. Беше обезкуражаващо да осъзная колко много завися от него. Какъв щеше да е животът ми, без той да манипулира всевъзможни събития иззад завесите като изкусен кукловод? Бях разчитал на него да измисли правдоподобни обяснения за това къде съм бил и за връзката ми с Том Беджърлок, ако трябваше да има такава. Колко бързо щеше да изтече новината от Върбов лес до Върбово и след това до Крайречни дъбове? Щях да се справя с това. Върнех ли си Пчеличка, щях да се справя с всичко останало, заклех се пред себе си и взех последните стъпала по две наведнъж.
Паж с поднос с празни блюда тъкмо излизаше от стаята на Сенч и го последва върволица лечители с легени, мокри превръзки и кошници с мазила за обработване на рани. Кимаха ми за поздрав, докато минаваха, и им отвърнах. След като напусна и последният, се шмугнах вътре през отворената врата.
Сенч си отдъхваше сред величествения разкош от смарагдовозелени завивки и възглавници. Тежките завеси около леглото му бяха дръпнати. Весел огън пращеше буйно в камината и стаята бе топло огряна от свещи. Кетрикен беше там, облечена в скромна рокля в бяло и пурпурно. Седеше на стол близо до главата му с някакво плетиво в ръце. Крал Предан стоеше до краката му, облечен официално в тежък халат. Короната му се люшкаше от върховете на пръстите му. Подозирах, че току-що е дошъл от Съдебната зала. Копривка гледаше навън през прозореца, с гръб към мен. Когато се обърна, ми се стори, че коремът ѝ е леко издут. Растящо дете. Бебе, за което двамата с Ридъл щяха да се грижат с огромна обич.
Обърнах се отново към Сенч. Подпираха го възглавници отвсякъде. Гледаше ме. Кожата около очите му бе порозовяла, сякаш наскоро почистена от засъхнала кора, и плътта на лицето му изглеждаше отпусната. Дългопръстите му ръце лежаха отпуснати на завивката, замръзнали и неподвижни, каквито рядко ги бях виждал. Но погледите ни се срещнаха и ме позна.