— Но тя не е единствената, която се е противопоставила. Ревъл се е съпротивлявал. И Лант.
Гласът му беше глух.
— А после са престанали. Спомни си какво каза Лант. Че се опитал да задържи вратата и след това изведнъж нападателите му му се смеят и го подминават. Както и да са хвърлили тази магия над Върбов лес, мрежата ѝ не е била разпъната, когато са започнали нападението. Защо? Трябвало ли е да се доближат повече до жертвите си, за да подейства? Това, че Шайн, запечатана против влиянието на Умението, е била единствената, способна на продължителна съпротива, ми намеква, че ако не са използвали самото Умение, то магията им все пак е близко свързана с него. — Замълча и изпъна кокалест пръст към мен. — Тъй. Това ни казва какво, Фиц?
Почувствах се все едно отново съм му ученик. Помъчих се да намеря пътеката, по която мислите му вече бяха преминали.
— Може би техните ползватели на Умение не са толкова силни…
Той вече ми размахваше пръст.
— Не. Разбивачите на врати и войниците с мечовете идват първи. Ако имаха множество ползватели на Умението, със сигурност щяха да са в първите редици. Неутрализирането на съпротивата е по-добро, отколкото да разбиваш врати и да убиваш, особено ако наистина са търсили този Неочакван син. Защо да рискуваш наемниците ти да убият самото момче, което търсиш? Но всичко това няма значение. Мисли.
Помислих, след което поклатих глава.
Той въздъхна.
— Сходните инструменти често имат сходна слабост. Как надвихме магията им във Върбов лес?
— С чай от елфова кора. Но не разбирам как можем да приложим тази съпротива срещу тях, след като дори не знаем къде са.
— Точно сега не знаем къде са. Тъй че въпреки желанието ни да хукнем по всеки път оттук до Халкида с извадени мечове, трябва да съберем оръжията си и да ги подготвим по най-добрия възможен начин.
— Приготвяме пакети чай от елфова кора? — Постарах се да не прозвучи саркастично. Бълнуваше ли?
— Да — каза той рязко, сякаш бе чул мисълта ми. — Наред с други запаси. Взривните ми прахове са се подобрили доста от последния път, когато ти ги изпробва. Когато лейди Розмарин се върне от… работата си, ще я накарам да ни опакова някои от тях. Щях да го направя сам, ако тази рана не ме притесняваше толкова. — Докосна я отново и изохка.
Не го помолих за разрешение, защото знаех, че няма да го получа. Наведох се и сложих ръка на челото му.
— Треска — заявих твърдо. — Трябва да си почиваш, а не да кроиш планове с мен. Да доведа ли лечител?
Чак сега си дадох сметка, че седи подпрян с възглавници, защото не може да се отпусне на гръб заради болката. Той стисна зъби и се усмихна.
— Един принц не тича да доведе лечител. Дрънваш звънеца и пращаш слуга. Но ние с теб не сме принцове или лордове, а убийци. И бащи. Не си почиваме, докато враговете държат дъщерите ни в плен. Тъй че ми помогни да легна. И не ми води никакви лечители, а иди и намери лекарствата, които смяташ за най-добри.
— Добре. Но после ще ми кажеш ключовата дума на Шайн и заедно ще се опитаме да стигнем до нея. — За това бях твърдо решен. Беше тайна, която не можех да му позволя да пази.
Той присви устни. Гледах го твърдо и едва след като кимна го хванах за раменете и му помогнах да се отпусне по гръб.
— О, кръвта пак потече — оплака се Сенч. После притихна и устните му запухтяха, докато се мъчеше да надвие болката.
— Мисля, че трябва да те погледне лечител. Знам отрови, както и онези лекарства, които ме опазиха жив, докато нямаше никой, който да ми помогне. Но не съм лечител.
Видях, че почти се предаде. После започна да се пазари:
— Донеси ми нещо за болката. После ще се опитаме да стигнем до Шайн. А след това можеш да повикаш лечител.
— Съгласен! — отвърнах и излязох припряно, преди да е успял да обвърже сделката ни с други условия.
Върнах се в стаята си, заключих вратата и отворих тайното стълбище. Сепна ме едно чук, чук, чук. Дръпнах пердето и видях враната на каменния перваз на прозореца. В мига, в който го отворих, тя изпърха вътре. Скочи на пода, огледа се, после разпери криле и хвръкна нагоре по стълбището. Тръгнах и аз, като вземах по две стъпала наведнъж.
Любопитна гледка прикова погледа ми. Шутът седеше на масата с едно момиче на около четиринайсет. Косата ѝ беше прибрана под надиплена шапчица. Спретната слугинска туника в синьото на Бъкип покриваше скромния ѝ бюст. Гледаше напрегнато, докато Шутът дялкаше с малък остър нож парче дърво.
— … по-трудно без зрението ми, но пък винаги тъкмо пръстите ми са разчитали дървото. Боя се, че съм станал по-зависим от върховете на пръстите си, отколкото съзнавах. Все още мога да почувствам дървото, но не е същото, както когато…