— Сенч, не знам какво имаш предвид. Имаш треска. Мисля, че халюцинираш.
Той се вгледа в мен. Очите му бяха лъскаво зелени.
— Никой ли не ти говори, докато преминавахме? Никой ли не се опитва да ти говори сега? — Не бяха въпроси. Бяха обвинения.
— Не, Сенч. — Уплаших се за него.
Той прехапа долната си устна.
— Познах гласа му. Всичките тези години, които си отидоха… но познах гласа на брат си.
Изчаках.
Пръстите му ме подканиха да се доближа. Той махна към портрета на стената и прошепна:
— Умен ми говори, в камъните. Попита ме дали вече отивам да се присъединя към него.
— Сенч, раната ти се е замърсила и имаш треска. Умът ти блуждае. — Защо си направих труда да го кажа? Знаех, че няма да го приеме. Също както знаех с отчайваща безнадеждност, че няма да се пресегне с мен с Умението точно сега.
— Можеш да дойдеш с нас, Фиц. Да се отнесеш с нас като шепот. Ще откриеш, че е прекрасно усещане. — Говореше с тон, толкова сходен с тона на стария крал Умен, че мраз пробяга по гръбнака ми. Беше много късно. Ако му помогнех да се пресегне с Умението точно сега, щеше ли да отвори Шайн? Или съзнателно щеше да запокити и двама ни в нищото?
— Сенч. Моля те. — Дори не знаех за какво го моля. Поех си дъх. — Позволи ми да погледна раната ти.
Той поклати бавно глава.
— Не е раната, Фиц. Не е инфекцията. Поне тази. Умението е. Това забира сега в мен. — Замълча. Впери поглед в стената и задиша тежко. Не можах да устоя на импулса. Обърнах се и погледнах портрета. Нищо нямаше там. Само боя върху платно. После ме попита. — Помниш ли Август Пророка?
— Разбира се. — Беше племенник на крал Умен и племенник на Сенч също така. Син на по-младата им сестра, която беше умряла при раждането му. Не много по-голям от мен, когато и двамата бяхме пратени в Планинското кралство. Трябваше да посредничи на Искрен да изрече клетвите си на Планинската принцеса Кетрикен. Но дори на онзи ранен етап коварството на Славен беше в действие. Искрен не беше искал да прогори ума на Август, когато се свърза през него с Умението, за да увери Кетрикен, че е доблестен мъж и че няма нищо общо с убийството на брат ѝ. Но го бе направил. След това Август се беше съвземал и отнасял като пламък, танцуващ над гаснещ фитил. В някои дни беше изглеждал с ума си. В други умът му блуждаеше като на старец, изпаднал в старческо слабоумие. Тронът на Пророка тихо и кротко го беше изтикал от двора. Беше умрял във Върбов лес в ранните дни на Войната на Алените кораби. Кончината му едва бе забелязана, защото умът му отдавна си бе отишъл.
— Аз също. Фиц, трябваше да те послушам. Може би Умен беше прав, когато отказа. Преди толкова много години. Завистта ме преряза като нож, когато той каза, че можеш да бъдеш обучаван в Умението. На мен ми го бяха отказали, знаеш го. А толкова много го исках. Толкова много. — Усмихна ми се немощно. — А после… получих каквото исках. Или навярно то ме намери.
Някой почука на вратата. Лечителят. Изпитах прилив на облекчение, който се отдръпна толкова бързо, колкото се беше надигнал, щом в стаята нахлу Копривка. Усетих как Умението ѝ нахлу с нея като силно ухание. Погледна ме с тревога.
— Не и ти, моля те! — Вдиша рязко. — Усещам го как се разсипва в Умението. Повиках другите. Не очаквах да те заваря тук, да се разсипваш с него.
Зяпнах я. Заговорих бързо:
— Не. Аз съм добре. Но Сенч има силна треска. От раната му. Халюцинира.
Тя ме погледна съжалително.
— Не — каза тихо. — По-лошо е от това. И мисля, че го знаеш. Умението е. Веднъж ти ми каза, че е като огромна река и че ако ползвател на Умението е невнимателен, може да бъде отнесен в нея. Предупреди ме за опасността от онова притегляне. — Погледна ме в очите и вирна брадичка. — Не толкова отдавна те хванах в това. Изкушаваше се с него. Оставяше се да се разплетеш в потока от нишки.
Права беше. Да се оставиш да те понесе течението на Умението е опияняващо. Усещането за сливане и принадлежност, докато всякаква болка и грижи се отнасят далече. Усещане за могъщество и за правилност. Бях се изкушавал, и при това неведнъж. Щях да изпитам срам, ако не бях толкова уплашен. И толкова отчаян.
— Трябва да го издърпаме обратно — казах ѝ. Поколебах се на ръба да ѝ кажа защо е толкова важно. След това се побоях, че дори и да го знае, няма да се съгласи да опитаме.
— Не. Не ние. Ти трябва да останеш много назад от това, тате. Защото го усетих в теб, откакто се върнахте от Върбов лес. Теченията притеглят и двама ви. — Пое си дъх, отпуснала ръка на едва видимата издутина на корема си. — О, де да беше Шишко тук сега. Но дори времето да се задържи добро, все още е на два дни път. — Отново насочи вниманието си към мен. — Вероятно ще е най-добре да се махнеш. И да вдигнеш стените си колкото се може по-плътно.