Не можех да си отида. Сенч се беше вкопчил в завивките на гърлото си и я гледаше все едно е малко момче, а тя държи пръчка зад гърба си.
— Донесох му мак. За болката. Ако притъпим болката, може би ще има повече контрол.
Тя поклати глава.
— Не. Според нас тъкмо болката го държи тук, в тялото му. Напомня му, че има тяло.
— Изглеждаше добре, като говорихме преди малко. Е, боли го, но говореше смислено. Съветвахме се…
Тя ми клатеше глава. На вратата се почука отново и влезе Стабилен. Кимна ми и дори се усмихна.
— Фиц! Радвам се, че най-после си в замък Бъкип.
— Благодаря — отвърнах му. Гледах Сенч. Той се взираше втренчено в портрета на брат си и устата му се движеше беззвучно, сякаш му говореше.
— Трябва ли да опитваш това? — попита Стабилен Копривка. — Не е ли по-добре да си почиваш?
Тя му се усмихна отегчено.
— Бременна съм, не съм болна. Къде са другите?
Той кривна глава към мен, все едно че споделяше шега.
— Когато щракне с пръсти, очаква кралят да дойде тичешком. Скоро ще е тук, Копривке.
— Само тримата ли ще сте? Не е много за котерия на Умението. Ще имате нужда и от мен. — Постарах се да не го кажа толкова отчаяно, колкото се чувствах. Изпънах ръката си към Сенч; мислех, че ако се докоснем, ще мога да го достигна. Копривка обаче рязко плесна ръката ми настрани.
— Не! Имаме двама единаци, които можем да повикаме, ако сметнем, че се нуждаем от помощта им. Аметист и Дързък не са много общителни, но и двамата са силни в Умението. Засега смятам, че тези, които познават лорд Сенч най-отблизо, ще могат най-добре да го върнат и да го споят. Но не и ти. — И ми посочи вратата. Отворих уста да възразя, но тя каза: — Не можеш да ни помогнеш. Само ще ни разсейваш, а това означава, че ще разсейваш и Сенч. И може да станеш по-уязвим, отколкото вече си. Сенч кърви в потока на Умението. И активно се мъчи да те притегли със себе си, все едно дали го съзнаваш, или не.
— Трябва да остана. Трябва да го върнете в съзнание. След това, разумно или не, двамата трябва да се опитаме заедно да приложим Умението.
Копривка присви очи.
— Не. Самият факт, че молиш за това, ми показва, че вече си силно притеглен към него.
Погледнах я. „О, Моли, да можеше ти да ме погледнеш с това упорито изражение.“ Стегнах сърцето си. Вярност към властта на Пророците, така винаги ме бе учил Сенч. Над всички други неща, дори над верността към Сенч. Точно сега моята способност да преценя беше по-ясна от неговата.
— Изобщо не е това. Не е копнежът към Умението. Пчеличка е. Преди малко, когато си говорихме, Сенч ми разкри, че дъщеря му Шън — Шайн — притежава Умението. Необучена е. Още по-лошо. Той я е запечатал за Умението, за да не бъде уязвима. — Гневът на лицето на Копривка премина в ярост. Още по-плашещо беше липсата на реакция у Сенч затова, че съм го издал. Отново беше зяпнал стената, с провиснала уста. — Не е могъл да достигне до нея, да ѝ изпрати отключващата дума, за да може да ни помогне да я намерим. Не знаеше дали защото беше слаб или защото опасността около нея я е накарала да вдигне стените си Умение. Заедно двамата щяхме да се опитаме да пробием до нея.
— Нали ви казах и на двамата да се въздържате от Умението?!
— Бях забравил за това — отвърнах искрено.
— И очакваш да ти повярвам? — сопна се тя.
— Истина е! Мислех само за възможността да намеря Пчеличка.
Изражението ѝ леко се смекчи. Не, бях си го въобразил, защото следващите ѝ думи бяха:
— И не помисли веднага да дойдеш при мен, Майсторката на Умението, да потърсиш моя съвет и опит в тези неща? — Присви устни, а след това, сякаш против волята си, попита: — Имаш ли изобщо някакво уважение към мен?
— Разбира се!
— Обичаш ме като своя дъщеря. Не се съмнявам в това. Но да изпитваш уважение към знанието и способностите ми, в това се съмнявам… — Изведнъж замълча. Вцепени се за миг, после ме попита спокойно: — Коя е думата, която трябва да отвори Шайн?
— Не ми я каза.
Тя се намръщи.
— Превъзходно. — Посочи ми вратата. — Сега излез. Имам работа.
— Мога да помогна. Той ми вярва. Мога да го намеря и да го върна.
— Не. Не можеш. Дори в този момент се разсипваш и дори не го разбираш. Преплетени сте някак. И той те държи здраво, опитва се да те притегли със себе си.
Отворих се, опитах се да усетя дали това, което ми казва, е вярно. Имаше ли притегляне? Навътре ли ме теглеше, или…?
— Спри! — изсъска ми Копривка и стегнах бързо стените си.
— Издърпай ме — промълви Сенч.
Целият настръхнах и прошепнах:
— Искрен?
Пристъпих неволно към него, взрян в зелените му очи, и затърсих тъмнокафявия поглед на краля, комуто бях служил. Умът ми пробяга назад към един сън-Умение, с моя грохнал от изтощение крал, присвит до река от чиста и искряща магия, ръцете му потъват в сребристия парещ поток. А след това ме моли да му помогна, да го издърпам от притеглянето на онази течна магия…