Жената, която извика, беше с моя ръст и мускулеста. Фоксглоув я прати за учебни брадви и след това ме попита:
— С тези дрехи ли?
Не исках да се връщам в покоите си и да се преобличам. Твърде много време щеше да отнеме, а твърде много мисли ме глождеха, готови да изригнат в мозъка ми.
— Така е добре.
— Не. Няма да е добре. Мисля, че има някакви кожени якета в склада за снаряжение. Иди веднага, за да не караш Лили да чака. — Когато се обърнах да тръгна, добави: — Има нещо, за което да помислиш. Умът ти ще помни как да направиш нещо и ще мислиш, че все още можеш да го направиш. Тялото ти ще се опита. И ще се провали. Гледай да не се нараниш. Уменията ще се върнат. Не бързо и не изцяло, но достатъчно.
Не ѝ повярвах. Но много преди края на учебните ѝ тренировки с новобранците ѝ повярвах. Защото Лили ме преби. Дори когато си я представих като някой от наемниците, които бяха отвлекли малкото ми момиче, не можах да я надвия. Дървената учебна брадва, утежнена с олово, тежеше колкото кон. Не бях сигурен дали милост или жалост накара Фоксглоув да извика Лили да поработи с Жизнен, а след това ме посъветва да ида в потилните и после да си почина. Постарах се да не влача крака, когато напуснах сцената на поражението си. Работата беше изпълнила целта си — да ме накара да не мисля за цяра Умение, който прилагаха на Сенч, но ме хвърли в яма на безнадеждност, в сравнение с която мрачната ми потиснатост от елфовата кора приличаше на весело пързаляне с шейна. Току-що бях доказал на себе си, че дори да имам възможността в този момент да си върна дъщеря си, тя най-вероятно ще ме види как умирам. Мисля, че навъсеното ми изражение въздържа да ме заговорят в потилните. На другите можеше и да изглежда, че съм в средата на четвъртото десетилетие на живота си, но бяха минали повече от трийсет години, откакто бях мускулестият гребец и воин, какъвто бях на двайсет. Тялото ми отразяваше живота, който бях живял през последните двайсет години като благородник земеделец.
Когато се дотътрих до покоите си, заварих Стабилен подпрян до вратата. Отключих и той ме последва вътре без думи. Щом затворих вратата, каза:
— До утре окото ти ще посинее възхитително.
— Вероятно. — Погледнах сина на Бърич и Моли. Дъното на отчаянието ми се разтвори и пропаднах през него. Очите на Бърич, устата на Моли… — Не знам как да спася малката ти сестра. Днес, за един момент, имахме шанса със Сенч. И той си отиде. Не знам къде е Пчеличка, а дори и да знаех, съмнявам се, че мога да си я върна. Умението ми се разпада, не мога да боравя с оръжие както някога. Точно когато най-много се нуждае от мен, не мога да ѝ помогна. — Безполезните глупави думи излязоха от устата ми сами.
Лицето му стана почти безизразно. После той направи две крачки към мен, сграбчи ме за раменете и доближи лицето си до моето.
— Спри — изръмжа ми. — Давиш ни всички в безнадеждност, когато трябва да сме силни. Фиц, след като баща ми умря, ти дойде при нас. Ти беше този, който ме научи да бъда мъж. В името на Ел, покажи го отново! Вдигни стените си! И ги дръж здраво.
Почувствах се като човек, който изведнъж разбира, че кесията му е отрязана. Онази внезапна изненада и миг на проверка, за да видиш дали не си сбъркал. Не. Стените ми бяха смъкнати и наистина бях позволил на чувствата си да прелеят като река в пороен дъжд. Вдигнах ги рязко и осъзнах, че съм притеглил от силата на Стабилен, за да го направя. Верен на името си, той стоеше непоклатим като скала, стиснал ръцете ми.
— Намери ли ги? — попита ме грубо и кимнах. — Дръж ги тогава — заповяда ми, пусна ме и отстъпи назад. Стори ми се, че се олюля малко, но при загрижения ми поглед се усмихна. — Закачих килима ти с петата си. Нищо повече.
Седнах на ръба на леглото и проверих стените си отново.
— Достатъчно плътни ли са? — попитах го и той кимна. — Не съм на себе си — казах, отвратен от това жалко оправдание.
— Да. Не си, Том… Фиц. Всички мразим да чакаме и да се надяваме на вест, но нищо друго не можем да направим. Никой не те обвинява за това, което се случи. Как можеше някой да го предвиди? Изправени сме срещу толкова неудържима магия, колкото когато Алените кораби претопяваха градовете ни. — Усмихна се. — Поне така мисля. Това е било преди да се родя.
Кимнах му, но думите му не ме утешиха.
Той седна до мен.
— Спомняш ли си нещо необичайно за преминаването ви през камъните?
— Мисля, че Сенч припадна точно когато ме притегли в камъка, тъй че не използваше Умението, за да ни помогне да направим прехода. — Не ми харесваше да си го спомням. — Съзнавах, че сме в преход. Осъзнавах самоличността си по начин, по който не помня да съм я осъзнавал преди, когато съм пътувал през камъните. Мъчех се да се задържа за Сенч и да го запазя цял. Но за да направя това, трябваше да пусна собствените си стени. Ако разбираш какво имам предвид.