Той кимна намръщено. Заговори бавно.
— Не съм надарен в Умението. Усещам го. Имам много сила, която мога да отдавам, но не мога да го управлявам добре. Мога да помагам на някой друг, но не и да го започна сам.
Кимнах.
— Всъщност не съм сигурен дали изобщо съм Умел. Мисля, че просто съм човек, който може да дава сила. Като баща ми.
Кимнах отново и казах:
— Да, като Бърич.
Той преглътна.
— Почти не познавам малката си сестра. Върбов лес е далече и тя сякаш всъщност не беше част от живота ми. Видях я няколко пъти, но ми се стори, ами… глупавичка. Сякаш никога нямаше да стане личност. Тъй че не я опознах. Сега съжалявам за това. Искам да знаеш, че ако по някакъв начин ти потрябва силата ми, трябва само да ме помолиш.
Знаех, че е искрен. И знаех, че твърде малко може да направи за мен.
— Тогава се погрижи за по-голямата си сестра и я защитавай по всякакъв възможен начин. Не знам какво ми предстои. Бъди до нея и я защити.
— Разбира се. — Погледна ме все едно си мислеше, че съм малко побъркан. — Тя ми е сестра. И съм част от личната котерия на краля. Какво друго да правя?
Какво друго, наистина? Почувствах се малко глупаво. Попитах:
— Сенч по-добре ли е?
Той се намръщи. Погледна надолу, после вдигна очи и впи погледа си в мен.
— Не. — Прокара пръсти през косата си, после вдиша дълбоко и попита: — Колко знаеш за дейностите му със стълбовете и камъните?
Сърцето ми изстина.
— Всъщност почти нищо.
— Е, винаги е имал много остър интерес към Аслевял. Беше убеден, че Праотците са оставили след себе си огромно количество знание в онези малки блокчета паметен камък и във ваянията на стените. Тъй че искаше да отиде там. Отначало уведомяваше котерията къде отива и колко дълго ще отсъства. Но когато пътуванията му зачестиха, Копривка се постара да го ограничи — каза, че като Майсторка на Умението има правото да го направи. Той възрази, че знанието, което печели, напълно си заслужавало риска за „един старец“, точно така се изрази. Наложи се крал Предан да се намеси, за да спрат пътуванията му. Или поне така мислехме. Той вече не напускаше Бъкип, за да отиде до Свидетелските камъни. Не. Беше открил от проучванията си, че съществува друг преход-камък, който явно е бил вграден в самия замък Бъкип. Или може би първоначално е бил там. Имаме податки, че понякога портал-камъните всъщност са били вътрешни укрепления. Има известна информация, която ни води до убеждението, че е съществувал кръг от преход-камъни, вградени в Тронната зала на херцога на Халкида. Отдавна рухнали, твърдят шпионите ни… О. Извинявай. Долу в тъмниците на цитаделата в една стена има камък и на него е изсечена руната за Аслевял. Него е използвал, и то често. За да го прикрие, напускаше Бъкип късно през нощта и се връщаше на заранта.
Ноктите ми се забиха в дланите ми. Според Прилкоп това беше най-лошият и най-опасният начин да се използват камъните. Преди години ме беше предупредил да не правя такъв преход два пъти за по-малко от два дни. Не го бях послушал и в резултат се бях изгубил в камъните за седмици. Сенч наистина беше поемал много тежки рискове.
— Открихме го едва когато изчезна. Ден и половина не можехме да го намерим, а след това той излезе залитайки от тъмниците, полуобезумял и с торба паметни камъни през рамо.
Жегна ме гняв.
— И никой не помисли да ми каже това?
Стабилен се изненада.
— Това не е мое решение. Не знам защо не са ти казали. Може би той ги е помолил да не го правят. Копривка, Предан и Кетрикен бяха изключително ядосани и уплашени. Мисля, че точно тогава той наистина спря експериментите си. — Поклати глава. — Ако не се броят заниманията му с кубовете паметен камък, които бе донесъл. Държеше ги в покоите си и мислим, че ги използваше вместо сън. Когато Копривка му се скара, че е вечно разсеян, той обясни какво прави. Тя се разпореди да ги преместят в библиотеката и ограничи достъпа му до тях и той се ядоса. Но не както се ядосва мъж, а по-скоро като дете, на което са му взели любима играчка. Това беше преди година и нещо. Мислехме, че е овладял жаждата си за Умението. Може би беше така, но може би тези последни две пътувания, твърде близо едно до друго, са я събудили отново.
Помислих за няколкото пъти, когато Сенч бе дошъл да ме види. И как беше превел Ридъл със себе си. Копривка би трябвало да знае за тези посещения, след като Ридъл беше идвал с него. Нали?
— Той знае ли какво става с него? Осъзнава ли, че го прави?
— Не можем да разберем. Не се държи особено разумно. Приказва. Смее се и говори за неща от миналото. Копривка има чувството, че преживява свои стари спомени и след това ги освобождава в Умението.