Помълча и продължи:
— Пратиха ме при теб по две причини. Първата е да ти помогна да стегнеш стените си по-плътно; Копривка се бои, че Сенч ще се вкопчи в теб и ще притегли съзнанието ти с него, щом тръгне. Втората е да те помоля за делфова кора. Силната, от Външните острови. Онази, която напълно погасява Умението.
— Не ми е останала много. Използвахме повечето във Върбов лес.
Изглеждаше притеснен, но отвърна:
— Е, колкото ти е останало, ще трябва да го използваме.
Кората все още беше в пътната ми торба. Не я бях разопаковал откакто само дето не ни отнесоха със Сенч до стаите ни. Намерих я, както и книжката за сънища на Пчеличка, на дъното на торбата. Порових внимателно и извадих само две пакетчета. Погледнах ги и му ги дадох с неохота. Трудно се намираше. Щеше ли дозата да спаси Сенч? А ако унищожеше скъпоценната способност с Умението, която той толкова усърдно бе изградил през годините? Ако не можеше да борави с него, как щеше да може да ми помогне да намерим Шайн в потока на Умението и да използваме ключовата ѝ дума, за да я отворим? Стиснах зъби. Време беше да се доверя на Копривка. Време беше да проявя уважение заради толкова трудно спечеленото ѝ знание. Все пак не можах да се въздържа да му го кажа:
— Внимавайте. Много е силна.
Той вдигна пакетчетата.
— Точно на това се надяваме. Копривка смята, че ако можем да го откъснем от Умението, би могъл да успее отново да намери центъра си. Че бихме могли да запазим каквото е останало от него. Благодаря ти.
И ме остави сам, зяпнал към вратата. Каквото е останало от него… Станах, с книгата на Пчеличка в ръцете ми, после бавно седнах отново. В това състояние Сенч със сигурност нямаше да може да ми помогне да намеря Шайн. Първата стъпка трябваше да е да се стабилизира и да го убедим да сподели с нас думата на Шайн. А не можех да помогна с това. Дотогава трябваше да чакам.
Призляваше ми от чакането. Чакането ме изкарваше от кожата ми. Не можех да мисля за Пчеличка. Убийствено беше да си представям какво може да преживява. Бях си казвал многократно, че е безполезно да се изтезавам с мисли за това как я боли, за ужаса ѝ, за студа или глада. В ръцете на безскрупулни хора. Безполезно. Да вкарам ума си в онова, което можех да сторя, за да я върна. И как щях да избия онези, които ѝ бяха посегнали.
Стиснах яростно книгата ѝ в ръцете си. Погледнах я. Подаръкът ми за нея, със здрави кожени корици с впечатани в тях изображения на маргаритки. Седнах и отворих на първата страница. Дали нарушавах доверието помежду ни, като четях личните ѝ писания? Но пък тя често беше надничала тайно в моите!
Всяка страница съдържаше кратко описание на сън. Някои бяха почти поетични. Имаше образ на жена, спяща в цветна градина, с жужащи около нея пчели. На следващата страница имаше рисунка на вълк. Неволно се усмихнах. Очевидно се основаваше на ваянието на Нощни очи на лавицата над камината в кабинета ми. Под него имаше стихотворен разказ за „Вълка на Запада“, как тичал на помощ на всеки свой поданик, който го призове. Следващата страница беше по-простичка. Имаше само една ивица с кръгчета и колела и куплет за нечия участ:
Още няколко страници, стихове за цветя и жълъди. А след това една страница, гъмжаща от цветове — сънят ѝ за Пеперудения мъж. В илюстрацията ѝ той наистина беше Пеперуден мъж, бледолик, съвършено спокоен, с криле на пеперуда, стърчащи от гърба му.
Затворих книгата. Този сън се беше сбъднал. Също като Шута като юноша тя беше описала един сън и той бе станал пророчество. Бях заровил дълбоко в ума си безумните приказки на Шута, че Пчеличка е негова дъщеря, родена да бъде Бяла ясновидка. Но сега виждах доказателство, което трудно можех да отрека.
Поклатих глава. Колко пъти бях обвинявал Шута за това, че изопачава някое от пророчествата си, за да го пригоди към последвалите събития? Със сигурност и това беше същото. Не беше имало „пеперуден мъж“, а жена и наметало с шарка, която намекваше за пеперуди. Смазах твърдо тревогата си с тежкия чук на неверието. Пчеличка беше моя, моето малко момиче, и щях да си я върна, и тя щеше да порасте и да стане малка принцеса на Пророците. Но тази мисъл запокити стомаха ми в друг пропад. Поседях за миг, докато си оправя дъха, притиснал книгата до гърдите си все едно беше самото ми дете.
— Ще те намеря, Пчеличке. Ще те върна у дома.
Обещанието ми беше празно като въздуха, на който го издишах.