Живеех в пространство между времена. Имаше го времето, когато Пчеличка беше в безопасност. Имаше го времето, когато тя отново щеше да е в безопасност. Живеех в ужасна бездна на съмнение и незнание. Гмурках се от надежда към отчаяние и не намирах дъно в това пропадане. Всяко тропане на ботуши в коридора можеше да е вестоносец с вест за детето ми. Сърцето ми подскачаше обнадеждено, а после се оказваше, че е само куриер, носещ новия жакет на някого, и отново пропадах в безнадеждност. Несигурност ме глождеше и безпомощност ме стягаше безмилостно в оковите си. Не можех да позволя всичко това да се покаже външно.
Следващите три дни бяха едни от най-дългите в живота ми. Крачех през тях като часовой в безкрайните му обиколки по един и същи парапет. Като принц Фицрицарин, се хранех с роднините си, изложен на погледите на всички останали в Голямата зала. Никога не се бях замислял колко малко уединение се полага на кралските особи на Пророците. Получавах много покани. Аш все още се грижеше за стаята ми и сортираше бележките на купчини. Лишен от напътствията на Сенч, представях онези, които Аш смяташе за важни, на Кетрикен за съвет. Също както аз някога я бях съветвал как да преодолява коварните политически течения в Бъкип, сега тя ми даваше съвети кои покани трябва непременно да приема, на кои учтиво да откажа и кои мога да отложа.
И тъй, след една ранна тренировка с бойна брадва с гвардейците ми излязох да пояздя с двама дребни благородници от малки цитадели в Бък и приех поканата за игра на карти същата вечер. През целия онзи ден си спомнях имена и интереси и поддържах разговори с думи, които не издаваха почти нищо. Усмихвах се вежливо и отбягвах въпроси с общи фрази, и се стараех колкото мога да бъда повече ценност, отколкото пречка за короната на Пророка. И през цялото това време мисълта за малката ми дъщеря кипеше в ума ми.
Засега бяхме успели да потулим слуховете и да смалим до по-малко от шепот приказките за случилото се във Върбов лес. Не бях сигурен как ще го удържим, когато Петлите се върнат в Бъкип. Чувствах, че е само въпрос на време преди връзката между Том Беджърлок и Фицрицарин Пророка да стане общоизвестна. А станеше ли това, тогава какво?
Никой не знаеше, че е била открадната дъщеря от рода на Пророка, и само малцина знаеха, че по-малка сестра на Копривка е похитена. Бяхме го запазили фамилна тайна. Ако се разчуеше, че халкидски наемници са могли да проникнат в Бък и да минат невидени по пътищата, това щеше да предизвика паника и възмущение, че кралят не може да защити народа си. Да не споделям с никого трагедията си беше като да преглъщам киселината от гадене. Презирах мъжа, изписал доволно изражение на лицето си, докато държи добра ръка карти или кима на благородна дама, обсъждаща цената на расов кон. Това беше принц Фицрицарин, какъвто се бях надявал никога да не бъда. Спомних си Кетрикен, как държеше главата си високо вдигната и излъчваше спокойствие в дните, когато бунтовният ѝ син Предан бе изчезнал. Помислих за Елиания и чичо ѝ Пиотре, как пазеха в тайна това, че техни близки бяха държани заложници, докато стъпваха внимателно в танца по сгодяването ѝ за Предан. Горчеше ми мисълта, че същите хора, които бяха поръчали отвличането на майката на Елиания, стоят зад нападението над Върбов лес. Тъй че не бях първият, комуто се налагаше да прикрива такава болка. Можеше да се направи и всяка сутрин се гледах в огледалото и придавах спокойствие на лицето си. Отрязах мустаците си вместо да си прережа гърлото и се заклех, че ще се справя добре.
Ежедневно посещавах Сенч. Беше все едно посещавам любимо дърво. Делфовата кора беше потушила Умението му. Вече не гаснеше, но тепърва предстоеше да се види колко от себе си може да си възвърне. Стабилен бдеше над него. Говорех баналности. Сенч като че ли слушаше, но не казваше почти нищо. Хранеше се сам, но понякога спираше и сякаш забравяше какво прави. Когато заговарях за Шайн, като че ли не проявяваше нещо повече от вежлив интерес. Когато го запитах пряко дали може да си спомни думите, с които я е запечатал от Умението, изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото обезпокоен от въпроса ми. Когато се опитах да го притисна, да настоя, че трябва поне да помни дъщеря си, Стабилен се намеси:
— Трябва да го оставиш да се върне. Трябва да намери късчетата от себе си и да ги събере отново.
— Откъде знаеш тези неща?
— Блокчетата паметен камък, които донесе Сенч, ни предложиха всевъзможни знания. Копривка смята, че са срязани на малки късове, за да се използват по-безопасно. Не позволяваме на никого да изпитва много от тях и никой не ги проучва сам. Докато всяко от тях се проучва, се прави описание на наученото. На мен ми бе поверено едно, отнасящо се за тези, които потъват твърде дълбоко в търсенето на знание. Описах това, което научих. И двамата с Копривка смятаме, че е подобно на това, което сполетя лорд Сенч. Надяваме се, че ако му дадем време и почивка и не позволим от него да изтича повече, ще може да се върне в себе си.