Помълча малко.
— Фиц, мога само да предполагам какво е той за теб. Когато загубих баща си, ти не се опита да го заместиш. Но подслони майка ми и братята ми, и Копривка по най-добрия възможен начин. Не мисля, че беше само заради любовта ти към майка ми. Мисля, че разбра всичко, което бяхме загубили. Винаги ще се чувствам задължен към теб. И ти обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да върнем Сенч при нас. Знам, че според теб той държи ключа към връщането на Пчеличка. Всички мразим да стоим бездейни и да не правим нищо, докато чакаме вест за нея. Моля те, повярвай ми, че това, което правя сега, го правя защото вярвам, че е най-бързият начин да се погрижим Сенч да върне разума си и да може да ни помогне.
Тази утеха, колкото и слаба да беше, бе най-доброто, което можех да спечеля от тези посещения.
Същата нощ, след като не можах да заспя, се постарах да ангажирам ума си. Изчетох няколко свитъка за Умението и описанията на наученото от паметните блокчета. Кетрикен и Елиания бяха наредили на писарите да претърсят библиотеките на Бъкип за всяко упоменаване за Клерес или Белите ясновидци. Очакваха ме четири свитъка. Прегледах ги бегло. Митове и легенди, плюс куп суеверия. Заделих ги, та Аш да ги прочете на Шута, и се утеших, като си представих как бих могъл да отровя всички кладенци в Клерес. Нужното количество отрова щеше да зависи от водния дебит. Заспах над изчисленията си.
Следващият ден се точеше бавно. Прекарах го както предишния. И следващият ден дойде, с бурен вятър и сняг, който щеше да забави връщането на Петлите. Никаква вест не бе дошла от Осезаващите за войници по пътищата и нищо от патрулите, изпратени от Предан. Трудно беше да се вкопча в тази надежда и още по-трудно — да я изпусна. Казах си, че ако бурите позволят, Шишко скоро ще се върне и ще можем да изтръгнем думата на Шайн от Сенч и да ѝ я изпратим с Умението. Залисвах се колкото можех, но всеки миг ми изглеждаше като ден.
Отивах да видя Шута поне два пъти всеки ден. Драконовата кръв продължаваше да му въздейства, с промени, които обхващаха тялото му толкова бързо, че беше плашещо. Белезите на лицето му, съзнателно оставените следи от мъчителите по страните и челото му, започваха да изчезват. Пръстите му ставаха по-прави и въпреки че все още накуцваше, не охкаше от болка при всяка стъпка. Апетитът му беше като на гвардеец и Аш се грижеше да може да му угоди.
Спарк беше повече Аш, когато я виждах в стаите, превърнали се в покоите на Шута, въпреки че вече я зървах като Спарк из замъка. Удивлявах се на това, което виждах. Не беше просто промяна в облеклото и набрана шапчица с копчета. Беше съвсем различно същество. Беше усърдна и разсъдлива като Аш, но случайната усмивка, която пробягваше по лицето ѝ, беше изцяло на Спарк. Косият поглед, който хвърляше, не беше закачлив, а загадъчен. Няколко пъти се натъкнах на нея в стаите на Сенч, докато подреждаше или носеше вода да напълни каната му. Очите ѝ се плъзгаха покрай мен при такива срещи, тъй че никога не издавах, че я знам под някакъв друг облик. Чудех се дали някой друг освен Сенч, Шута и мен знае за нейната двойственост.
Аш беше този, с когото заговорих една сутрин, когато се бях качил по стълбите след вече ежедневната ми тренировка с гвардейците ми. Бях дошъл да видя как е Шутът. Заварих го загърнат в халат в бяло и черно, седнал на работната маса на Сенч, докато Аш се мъчеше храбро да обуздае пораслата му коса. Това, че го виждах облечен така, събуди спомените ми за дните му като шут на Умен. Косата му приличаше на пух на пиленце, а старите кичури, останали от по-дългата му коса, висяха сплъстени и груби. От прага чух Аш да казва:
— Безнадеждно е. Изрязвам всичко старо до новото.
— Да, това май е най-доброто решение — съгласи се Шутът.
Аш закълца кичурите. Оставяше ги на масата, а враната веднага ги оглеждаше. Бях се приближил тихо, но Шутът ме поздрави с:
— Какъв е цветът на новата ми коса?
— Като пшеница, готова за жътва — каза Аш, преди да съм успял да реагирам. — Но по-скоро като пух на глухарче.
— Така беше, когато бяхме момчета: винаги се вееше на облак около лицето му. Мисля, че ще приличаш на духнато от вятъра глухарче, докато стане достатъчно дълга да я вържеш.
Шутът вдигна ръка да я опипа, но Аш я избута настрани с ядосано ръмжене.
— Толкова много промени, толкова бързо. Все пак всеки път щом се събудя се изненадвам, че съм чист, че не мръзна и съм сит. Още ме боли, но болката от изцеряване е нещо поносимо. Очаквам почти с нетърпение бодежите и дори острите жегвания, защото всяко от тях ми казва, че се оправям.