— Ако намериш тези, които са я отвлекли… не просто наемниците. Имам предвид онези, които са съставили този план. Луриките. Дуалия. Може да ти се сторят добродушни и мили. Или млади. Подведени. Или просто слуги, подчиняващи се на заповеди. Не им се доверявай. Не им вярвай. Нямай никаква милост, не изпитвай никаква жал. Всеки от тях мечтае да се издигне на власт. Всеки от тях е виждал какво са направили Слугите на приятелите им. И всеки от тях е избрал да им служи, вместо да им се противопостави. Всеки от тях е по-коварен, отколкото можеш да си представиш.
Замълчах. Такива ли бяха хората, които държаха Пчеличка в плен? Можех да хвърля новата си гвардия срещу тях или да помоля Предан за калени в битки бойци. Но яростта ми изстина, щом си представих Пчеличка, каквато беше мъничка, как тича за убежище сред такава касапница. Тъпчещи копита, сечащи мечове. Щяха ли Дуалия и нейните лурики да убият детето ми, вместо да позволят да си я върна? Не можах да се насиля да изрека този въпрос.
— Те никога няма да се обърнат срещу Дуалия — призна Шутът с неохота. — Дори да можеш да влезеш в бой с тях, докато са в Шестте херцогства, което смятам за малко вероятно, ще се бият до сетен дъх. Толкова много измислици са им разказани за външния свят, че ще се боят от плен много повече, отколкото от смърт.
Помълча известно време. Аш беше прибрал ножиците и метеше нападалата коса.
— Тъй. Стига сме се дразнили един друг. Съгласихме се, че ще отидем до Клерес. Хайде да оставим настрана засега кога ще отидем. И дори как ще пътуваме дотам. Да обмислим онова, което можем. Стигнем ли в Клерес, школата има свои укрепления, през които трябва да преминем. Дори след като се озовем вътре, има такова гнездо на зли паяци, че ще отнеме много хитрост да ги изкореним всички. Мисля, че трябва да разчитаме повече на безшумно промъкване и ловкост, отколкото на сила.
— Аз съм ловък — каза тихо Аш. — Мисля, че мога да съм ви от полза.
Шутът извърна замислен поглед към него, но аз заявих твърдо:
— Не. Въпреки всичко, което си научил в краткия си живот, не въвличам толкова млад като теб в такава ситуация. Не говорим за нож в тъмното или за доза отрова в супата. Десетки, нали чу Шута. Може би стотици. Не е място за младоци.
Седнах и продължих:
— Шуте, това, за което ме молиш, не е леко начинание. Дори да мога да приема, че всички Слуги трябва да умрат, все пак трябва да помисля дали мога да го направя. Ръждясал съм в занаята на убиеца, както в работата с брадвата! Ще направя всичко, което мога. Знаеш го. Тези, които са отвлекли Пчеличка и Шън, да. Техният живот е свършил, когато са нападнали дома ми. Те трябва да умрат, но по начин, който да не застраши дъщеря ми или Шън. И тези, които са наранили теб. Да. Но другите? Ти говориш за клане. Мисля, че си въобразяваш, че способностите ми са много по-големи, отколкото са. — Гласът ми заглъхна, когато се наложи да добавя: — Особено способността ми да сея смърт и да не усещам цената. А когато стигнем в Клерес? Всички те наистина ли заслужават смърт?
Не можах да разчета пороя от чувства, които пробягаха по лицето му. Страх. Отчаяние. Неверие, че бих могъл да се усъмня в преценката му. Но свърши с това, че той поклати тъжно глава.
— Фиц, мислиш ли, че щях да те помоля за това, ако имаше някакъв друг начин? Може би смяташ, че искам това просто заради собственото си оцеляване. Или за отмъщение. Но не е това. За всеки, когото трябва да убием, има десет, двайсет, държани там в невежествено робство. Тях навярно можем да освободим, за да продължат живота си така, както сами могат да си го изградят. Деца, заченати като добитък, братовчедка от братовчед, сестра от брат. Изродените деца, които създават, тези без никакъв знак от Бялото им родословие, се унищожават толкова нехайно, колкото ти би изтръгнал плевел от градина. — Гласът му секна и ръцете му затрепериха на масата. Аш се пресегна към него. Поклатих му глава. Не мислех, че Шутът иска да бъде докосван точно в този момент.
Той стисна ръце, мъчеше се да се успокои. Пъстра подскочи по-близо до него.
— Шуте? Шуте?
— Тук съм, Пъстра — каза ѝ той все едно тя беше малко дете и протегна ръка по посока на грака ѝ. Тя кацна на китката му и той не трепна. Пъстра се изкатери по ръката му, стигна до рамото му и започна да чисти косата му с клюн. Стиснатите му челюсти се отпуснаха, но гласът му беше глух и мъртъв:
— Фиц. Не разбираш ли какво замислят за Пчеличка? За нашето дете? Тя е ценна добавка за развъжданото им стадо, жилка от Бялата кръв, която все още не са могли да добавят. Ако вече не са стигнали до извода, че е моя, скоро ще стигнат.