Аш се облещи. Отвори уста да проговори, но резкият ми жест го спря. Вдишах дълбоко. „Задай въпросите.“
— Колко време ще ни отнеме пътуването до Клерес?
— Не мога да кажа със сигурност. Когато пътувах първия път от школата до Бъкип, беше по много заобиколен маршрут. Млад бях. Неведнъж изгубвах пътя или се налагаше да взема кораб до някое друго пристанище, не това, което бях искал. С надеждата да намеря друг кораб, който да ме доведе по-близо до Бък. Понякога бях месеци на едно място, преди да реша накъде да продължа. Два пъти бях задържан въпреки желанията ми. По онова време възможностите ми бяха много ограничени, а Шестте херцогства не бяха за мен много повече от легенда. А когато се върнах в Клерес с Прилкоп, изминахме част от пътя през камъните. Все пак ни отне доста време да стигнем дотам.
Замълча. Надяваше ли се да предложа да го пренеса отново по същия маршрут? Ако беше така, щеше да чака дълго, дори след като контролът ми над Умението се върнеше. Сегашното състояние на Сенч само беше усилило неохотата ми изобщо да влизам в тях отново.
— Но както и да отидем, най-добре ще е да тръгнем веднага щом можем. Драконовата кръв, която ми даде Аш, има забележителен ефект над здравето ми. Ако продължа да се подобрявам, ако можеш да ми помогнеш да си върна зрението… О, дори нито едно от двете да не стане! Нека първо дойде вестоносецът, когото чакаш. Но колко дълго? Десет дни?
Нямаше да се вразуми. Нямаше да му дам лъжливи обещания.
— Хайде да изчакаме докато Петлите се върнат с Шишко и Фицбдителен. Няма да е дълго. Може би дотогава очите ти ще са се подобрили. Ако не, ще помолим Шишко и останалите от котерията на Копривка да видят дали могат да възстановят зрението ти.
— Не ти?
— Докато Копривка не прецени, че отново владея Умението, не. Ще съм с тях, но няма да мога да помогна. — Повторих на глас обещанието, което си бях дал. — Време е да ѝ призная истинската власт като Майсторка на Умението. И да уважа знанията ѝ. Тя ме предупреди да не боравя с Умението. Но другите могат да ти помогнат.
— Но аз… Не. Тогава не. — Вдигна покритата си с белези ръка и закри устата си. Пръстите и гласът му трепереха. — Не мога. Просто не мога да им позволя… Не и преди да си се възстановил. Фиц. Ти ме познаваш. Но онези другите… Могат да ти заемат силата си, но ти трябва да си този, който да ме докосне. Дотогава… Не. Ще трябва да почакам.
Млъкна и скръсти ръце на гърдите си. Можех почти да видя как надеждата напусна тялото му. Раменете му се смъкнаха. Затвори слепите си очи и извърнах погледа си от него, мъчейки се да му дам пространство да се съвземе. Толкова бързо бе загубил куража си от драконовата кръв. Почти съжалих, че пак не се караме. От това, че го видях изведнъж разтреперан от страх, въглените на яростта ми се разпалиха. Щях да ги убия. Всичките.
Пъстра му замърмори. Станах и се отдалечих от масата. Не проговорих повече, докато той не усети, че не седя срещу него и не го гледам.
— Аш — казах. — Видях, че те бива с ножиците. Смяташ ли, че ще можеш да извадиш конците от челото ми? Много ми опъват кожата.
— Приличат на набръчкан шев на лошо ушита дреха — каза той. — Елате. Седнете до огъня, тук светлината е по-добра.
Двамата си говорехме, докато Аш работеше, най-вече предупреждения от негова страна, че ще издърпа конец, или молби да попия кръвта, потекла на мястото на конците. И двамата се престорихме, че не забелязваме как Шутът остави враната на масата и тръгна пипнешком към леглото си. Докато Аш приключи с мен, Шутът вече или наистина спеше, или се преструваше добре.
Дните се нижеха бавно. Всеки път, когато се усетех, че крача нервно из стаята, слизах до учебния двор. Веднъж тренирах с внука на Блейд, който едва прикри задоволството си от пердаха, който ми нанесе. Втория път, когато приех поканата му да изпробваме уменията си с криваци един срещу друг, едва не ме размаза от бой. След това Фоксглоув ме дръпна настрани и ме попита саркастично дали ми доставя удоволствие боят, който понасям. Казах ѝ, че разбира се, не ми доставя, просто се опитвам да си възвърна донякъде старите физически умения. Но докато куцуках към потилните знаех, че съм излъгал. Гузната ми съвест искаше болка, защото болката бе едно от малкото неща, които можеха да прогонят от мислите ми опасността, на която бе изложена Пчеличка. Разбирах, че е нездравословно, но се оправдавах с това, че когато най-сетне получа шанса да използвам оръжие срещу похитителите ѝ, може да съм възвърнал донякъде способността си.
Тъй че бях на двора за тренировки, когато се разнесе викът, че Петлите са се върнали. Опрях върха на дървения си меч в земята, за да покажа на партньора си, че се предавам, и отидох да ги посрещна.