Строят им беше накъсан и яздеха като победени и ядосани мъже. Водеха конете на другарите си, но не връщаха трупове. Най-вероятно ги бяха изгорили там, където бяха паднали. Зачудих се какво са си помислили, когато са намерили един от тях с прерязани сухожилия и гърло. Може би пък покрай цялата кръв никой не бе забелязал особените му наранявания.
Не ми обърнаха внимание, а поведоха конете си към конюшните. Шишко, състарен, уморен и премръзнал, седеше отпуснат на седлото. Отидох при него.
— Слез, приятелю. Сложи ръка на рамото ми.
Той ме погледна. Не го бях виждал толкова отчаян от много време.
— Те са зли. Майтапеха се с мен по целия път. Бутаха ме отзад, когато си пиех чая, и го разливах по гърдите си. А в хана пратиха две момичета да ме дразнят. Накараха ме да им пипна гърдите и после ме напляскаха, като го направих.
От очите му бликнаха сълзи.
Потиснах гнева си и му заговорих кротко:
— Вече си у дома и никой няма да те закача повече — обещах му. — Вече си с приятелите си. Хайде, слез.
— Направих всичко, което можах, за да го защитя — каза Лант зад мен. — Но той като че ли просто не можеше да стои настрана от тях или да не им обръща внимание.
Тъй като се бях грижил за Шишко много пъти, го разбрах много добре. Шишко като че ли наистина имаше навик да се въвлича в най-голямата неприятност, която можеше да си намери; въпреки годините му все още му беше трудно да различи един подигравчия от добронамерения шегаджия. Докато не се окажеше твърде късно. И като котка, неизбежно го привличаха тези, които проявяваха най-малка търпимост към него. Тези, които най-вероятно щяха да го мъчат.
Но някога поне можеше да избегне физическото насилие.
Заговорих много тихо.
— Не можеше ли да им пратиш с Умението: „Не ме виждате, не ме виждате?“
Той се намръщи.
— Те ме надхитряха. Някой каже: „О, харесваш ми, хайде да станем приятели.“ Но после ставаха зли. Онези момичета казаха, че ще им е приятно да ги пипна. Че ще е забавно. И после ме напляскаха.
Потръпнах заради болката в очите му и провисналата му уста. Той се закашля и изплю гъста храчка. Лошо.
— Всеки от тях заслужава един добър пердах според мен. Сър. — Обърнах се. Настойчивост идваше насам, повел три коня. Дорестата, Прис и един пъстър скопец от конюшните ми. Петънце. Така се казваше.
— Какво правиш тук? — попитах го намръщено и го огледах. Дясното му око беше посиняло и дясната буза — доста подута. Разбрах, че някой го е пернал. — И какво е станало с теб? — попитах преди да съм получил отговор на първия си въпрос.
— Те и Нас биха — каза Шишко.
Лант се изчерви.
— Опита се да се намеси онази нощ в хана. Казах му, че само ще стане още по-лошо.
Сблъсквах се с невежество, неопитност и глупост. После отново погледнах тъжното лице на Шишко и промених наум глупост на наивност. Шишко така и не беше надраснал невинността си. Мълчах, докато му помогнах да слезе. Шишко отново се закашля и като че ли не можеше да спре.
— Лант ще те отведе в кухните и ще се погрижи да получиш гореща сладка напитка. Ние с Нас ще вземем конете. След това, Лант, съветвам те да се представиш на крал Предан и да му докладваш. Шишко ще представи своя доклад в същото време.
Лант се притесни.
— Защо не на лорд Сенч?
— Той е много болен. — Шишко продължаваше да кашля. Най-сетне вдиша хрипливо. Успокоих се малко. — Погрижи се Шишко да се нахрани добре и след това го заведи в потилните. После ще чуя доклада ти едновременно с краля.
— Беджърлок, мисля по-скоро…
— Принц Фицрицарин — поправих го. Изгледах го отвисоко. — И не прави тази грешка повече.
— Да, принц Фицрицарин — повтори той.
Обърнах му гръб, хванал юздите на коня му и на коня на Шишко.
— Не беше това грешката — казах, без да поглеждам назад. — Помисли малко. И не ме наричай повече Беджърлок. Не и тук. Не сме готови да стане общо достояние, че Беджърлок и Фицрицарин са един и същ човек.
Нас ахна. Не го погледнах, но казах:
— Хайде, Настойчивост. Ще ми докладваш след като се погрижим за конете.
Петлите бяха отишли в това, за което мислех като за „новите“ конюшни, построените след Войната на Алените кораби. Не исках да ги виждам точно сега. Исках да съм спокоен, когато се изправя пред тях, а не просто да изглеждам спокоен. Поведох Нас към конюшните на Бърич, където бях отраснал. Не се използваха толкова много като някога, но останах доволен, като видях, че са чисти и че има празни ясли за конете. Ратайчетата явно изпитваха страхопочитание към мен, разшетаха се толкова бързо, че за Нас остана много малко работа. Изглежда, го припознаха като свой и може би си помислиха, че синините по лицето му са моя работа, защото бяха много почтителни с мен.