— Това не е ли дорестата на лорд Дерик? — осмели се да попита едно от конярчетата.
— Вече не — отвърнах му и се изумих от топлото потвърждение, което получих от кобилата. Моят ездач.
— Тя ви харесва — каза Нас. Четкаше Прис. Беше оставил едно от другите момчета да отведе Петънце, но с Прис се зае сам.
Не го попитах как го е разбрал.
— Какво правиш тук?
— Кална е, сър. Преброждахме един леден поток и тя проби леда и си накаля краката. Тъй че я тимаря.
Формално верен отговор. Свястно момче. Възхитих му се с неохота.
— Не това питам, Настойчивост. Защо дойде в Бъкип?
Той се изправи и ме погледна. Ако не беше изненадан от въпроса ми, беше доста добър в преструвките.
— Сър, аз ви се заклех. Къде другаде да съм? Знаех, че ще си искате кобилата, и не можех да се доверя на онези… гвардейци, че ще ви я докарат. И знаех, че Прис ще ви потрябва. Когато тръгнем след ония кучи синове и върнем Пчеличка, тя ще иска да си я язди. Извинете, сър. Лейди Пчеличка исках да кажа. Лейди Пчеличка.
Бях се канил да го нахокам и да го пратя да се прибира във Върбов лес. Но когато един младок говори като мъж, не е редно да му отвърнеш като на дете. Едно слугинче току-що бе дошло с ведро вода. Обърнах се към него.
— Как се казваш?
— Търпение, сър.
Името ме жегна.
— Е, Търпение, когато Нас приключи, покажи му къде да получи топла храна и къде са потилните. Намери му легло в…
— Бих предпочел да спя близо до конете, сър. Ако не възразявате.
Разбрах и това.
— Помогни му да си намери постеля, тогава, Търпение. Можеш да спиш в някоя от яслите, щом искаш, Настойчивост.
— Благодаря, сър.
— Да му направя ли лапа за бузата? Знам една, дето може да изтегли подутото до заранта. — Търпение изглеждаше много доволна, че ѝ поверявам Настойчивост.
— Нима? Е, направи го. Ще съм много доволен да видя колко добре действа до заранта. — Понечих да си тръгна, но си спомних какво е гордостта за едно момче. — Настойчивост. Стой настрана от Петлите. Ясен ли съм?
Той наведе очи и промърмори намусено:
— Да, сър.
— Ще се разправят с тях. Но не ти.
— Лоша пасмина са — обади се Търпение.
— Значи и двамата стойте настрана от тях — казах и излязох.
21.
Винделиар
Тъй че да поговорим за разсеяността. Всички понякога се разсейваме. Пропускаме среща с приятел, загаряме яденето или прибираме някоя вещ и забравяме къде сме я сложили. Това е разсеяността, за която си даваме сметка.
Има и друг вид разсеяност, за която рядко мислим. Докато не спомена за лунната фаза, най-вероятно е тя да не е в мислите ти. Изтласкана е настрани от храната, която ядеш, или от пътеката, по която вървиш. Умът ти не е съсредоточен върху луната, тъй че в този момент ти си забравил за нея. Или може би е по-добре да се каже така: не помниш тази информация точно в това време.
Ако вляза в стаята, докато си завързваш обувката, мога да кажа: „Тази нощ ще има красива луна“, и тогава ще се сетиш. Но преди да съм ти го припомнил, забравил си за луната.
Човек може бързо да разбере, че в повечето моменти в живота ни ние сме забравили почти всичко от света около нас освен онова, което в момента ангажира интереса ни.
Талантът на частично Белите е най-често в способността да зърнат бъдещето в сънища. Рядкост са онези малцина, които могат да намерят бъдеще само на един дъх разстояние, бъдеще, в което избрана личност няма да помни онова, което ние искаме да скрием от нея. Тези малцина могат да убедят това лице да остане в това непомнещо състояние. И тъй, човек с този рядък талант може да повлияе на събитие или лице почти невидимо, почти неусетно. Имаме записи за частично Бели, които са можели да правят това и да го задържат за отделно лице. Имаме записи за неколцина, които са можели да накарат до шест лица да продължават да забравят нещо. Но у младия ученик Винделиар вярвам, че сме открили наистина необичаен талант. Само на седем години той може да владее умовете на дванайсет от учениците ми и да ги накара да забравят глада. Ето защо моля той да ми бъде поверен, за да го обуча в това му качество.
Бях по-добре. Всички ми го казваха, дори и Шън. Не бях сигурна, че са прави, но беше твърде голямо усилие да споря с тях. Кожата ми беше престанала да се бели и вече нямах треска. Не треперех и можех да ходя, без да се олюлявам. Но ми беше трудно да слушам, особено ако говореше повече от един човек.
Пътуването беше станало по-трудно. И имаше повече напрежение между Дуалия и Елик. Трябваше да преминем една река и те похабиха почти цяла вечер в спорове къде да я преминем. За първи път виждах конфликт между тях. Имаха карта и стояха не при нашия огън, нито при този на халкидците, а между двата, и сочеха, и спореха. В едно село имаше сал. Дуалия твърдеше, че щяло да е прекалено трудно за Винделиар.