— Не само ще трябва да попречи на всички, които чакат да преминат, да си спомнят за нас, но трябва да замъгли и салджиите. Не веднъж, а три пъти, докато прехвърлим всички шейни и коне.
Имаше мост, който Дуалия предпочиташе, но за да стигнем до него трябваше да минем през голям град.
— Това е съвършеното място за засада — възрази Елик. — И щом не може да замъгли салджиите, как ще може да замъгли цял град?
— Минаваме посред нощ. Бързо през града, по моста и после бързо се измъкваме от тържището на другата страна.
Облегнах се на Шън. Цялата беше напрегната и се беше съсредоточила в подслушването. Омръзнали ми бяха приказките им и копнеех за тишина. Тишина и истинска храна. Ловът беше зле и от два дни ядяхме само овесена каша и от кафявата супа. Шейните бяха натоварени, конете впрегнати. Халкидците бяха на конете си и чакаха в строй. Луриките стояха до своите коне. Всички чакаха Елик и Дуалия да се разберат. Мостът тази нощ или салът утре? Беше ми все едно.
— Как са дошли от тази страна на реката? — попитах тихо Шън.
— Млъкни — сряза ме тя с глас, който чух само аз. Това ме накара да наостря слух и да чуя повече.
Говореше Дуалия. Виждах, че е изнервена. Ръцете ѝ бяха свити в юмруци, притиснати до гърдите ѝ.
— Салът е прекалено близо до Бъкип. Трябва да се прехвърлим бързо и да се махаме. Щом прехвърлим реката, можем да тръгнем през хълмовете…
— Ха, хълмовете! Ако не вървим по пътищата, шейните ще затънат в неотъпкания сняг — сопна се Елик. — Оставете шейните. Само ни бавят, откакто ги откраднахте.
— Но ще трябва да оставим и палатките…
— Ами оставете ги. — Елик сви рамене. — Без тях ще пътуваме по-бързо. Женското ви настояване за тези удобства ни забавя.
— Не гледай към тях — изсъска Шън в ухото ми.
Наистина се бях вторачила в тях. Обикновено не се караха дълго. Обикновено идваше Винделиар, усмихваше се и кимваше, а след това правехме каквото иска Дуалия. Присвих очи и се престорих, че дремя. Виждах безсилието на Дуалия. Тя погледна към нас и Шън се наведе напред и разбърка огъня.
Винделиар се приближи бавно. Усмихваше се както винаги. Спря до огъня ни и се огледа озадачено.
— Защо не сте на шейната? Не трябва ли да тръгваме скоро?
Вече се стъмваше. Обикновено по това време бяхме доста далече от дневния бивак.
Дуалия повиши глас и му отвърна:
— Да. Трябва да тръгваме много скоро. Имай търпение, Винделиар. Ела при мен да почакаме, докато Елик реши какво да направим.
За първи път наблюдавах внимателно и видях много ясно какво направи Винделиар. Усмихна се и се загърчи като дебело малко момченце, щом се доближи до Дуалия. Погледна Елик и му кривна глава. Елик се намръщи. Дуалия заговори тихо:
— Херцогът каза, че смята прехвърлянето ни със сала за твърде опасно за нас. Прекалено близо е до Бъкип. Но ако побързаме, казва, че можем да стигнем до моста тази нощ. И може би да преминем, и дори да сме в подножията преди слънцето да се е вдигнало много високо. А оттам — до Соларски пропад и кораба.
Елик се намръщи и изръмжа:
— Не казах това.
Дуалия тутакси взе да се извинява. Плесна с ръце и закима.
— Толкова съжалявам. Какво точно бяхте решили?
Той изглеждаше много доволен от смиреното ѝ държане.
— Реших, че трябва да минем по моста. Ако си стегнете мързеливците и ги накарате да яхнат конете, току-виж ще сме в подножията преди слънцето да се е вдигнало много високо.
— Разбира се — каза Дуалия. — Прав сте. Това е единственото разумно нещо. Лурики! По конете! Командир Елик каза да тръгваме. Одеса! Качвай веднага шайсим в шейната. Сула и Репин, товарете останалото! Командир Елик каза да тръгнем веднага.
Елик стоеше и се усмихваше доволно.
Сритаха сняг върху гаснещите огньове, а мен ме качиха бързо в шейната. Престорих се на отпаднала и луриките побързаха да ме предадат на грижите на Шън. Винделиар и Дуалия се качиха последни. Никога не бях виждала по-доволни хора от тях двамата.
Елик изрева заповедите си и потеглихме. Прошепнах на Шън:
— Видя ли?
Тя не ме разбра и каза:
— Да. Не сме далече от Бъкип. Тихо.
Когато доближихме речния град, Винделиар слезе от шейната, яхна коня си и отиде до Елик. А по-късно сутринта, когато най-сетне стигнахме гористия район на планинските подножия и направихме бивак, Елик се хвалеше на всички колко просто било.
— А сега сме на северната страна на река Бък, малко остава между нас и целта ни, само няколко градчета и хълмовете. Нали ви казах. Мостът беше най-добрият ни избор.