А Дуалия се усмихваше и кимаше съгласна.
Но дори да го бяха изхитрили с Винделиар да избере моста вместо сала, това все пак ни най-малко не улесни пътуването ни през хълмовете. Оказа се прав за шейните. Дуалия настояваше, че трябва на всяка цена да избягваме пътища, тъй че войниците и конете прокарваха пъртина за по-тежките животни, които теглеха шейната. Преминаването не беше леко и виждах как Елик се ядосва от това колко малко се придвижваме всяка нощ.
Двете с Шън имахме малко време да поговорим насаме.
— Споменаха за кораб — каза тя, когато клекнахме в храстите да се облекчим. — Това може да ни даде шанс да избягаме, дори и да трябва да скочим във водата. Каквото и да се случи, не бива да им позволим да ни откарат навътре в морето.
И аз се съгласих с това, но се зачудих дали наистина ще имаме удобна възможност да се измъкнем от похитителите си.
Бавно се възстановявах, но заради оскъдната храна, непрестанното пътуване и приспиващия студ имах чувството, че самите те са направили някаква болест. Една вечер, щом станахме да продължим пътуването си, се почувствах почти замаяна от глад за нещо по-питателно от кашата. Когато последвах Шън от палатката до огъня, заговорих лекомислено:
— Скоро ще умра, ако не получа истинско ядене.
Неколцина наблизо се обърнаха и се вторачиха в мен. Алария вдигна ръка и покри устата си. Пренебрегнах зяпачите. Както винаги, луриките бяха наклали два огъня, един за нас и един за войниците. Луриките вършеха цялата работа с готвенето, но нямаше общо ядене в края на дневната почивка. Винаги двама от тях носеха врящо котле с каша на войниците. Ние ядяхме отделно. Тази вечер войниците бяха убили нещо и го печаха над огъня. Техният огън беше по-близо до нашия, отколкото обикновено, защото поляната беше малка. Месото миришеше много хубаво в студения нощен въздух.
Внимателно и с това също, предупреди ме Вълкът Баща. Огледах се, намръщих се и попитах:
— Къде е Винделиар?
— Върви пред нас. Трябва да пътуваме по пътищата тази нощ. Ще минем през едно малко градче и той ни оглажда пътя — каза Дуалия.
Реших, че ми говори само с надеждата, че ще ме накара да ѝ кажа нещо в отговор. Рискувах. Подуших шумно и казах с въздишка:
— Месото мирише хубаво.
Дуалия присви устни.
— Парче от това месо би струвало повече, отколкото някой тук би искал да плати — отвърна ми кисело.
Не бях усетила, че войниците ни слушат. Един се изсмя грубо.
— За парче плът от жената от Бък ще ти дадем парче от тоя заек!
Всички се разсмяха. Шън беше седнала до мен. Присви се и сякаш стана съвсем малка. Обзе ме паника. Тя беше голямата, на която татко ми бе наредил да се грижи за мен. Но ако тя беше уплашена, колко по-ужасена трябваше да съм аз? Това ме изплаши още повече и някак си ме ядоса още повече също така. Станах.
— Не! — извиках на хилещите се мъже. — Това никога не се случва, в никое бъдеще, което виждам. Нито дори в онова, в което нейният скрит баща ви прави всичките на кървави парцали!
Олюлях се и щях да падна, ако Шън не ме беше уловила. Призляваше ми. Бях отдала къс от силата си. Не бях искала да споделя този сън. Все още ми изглеждаше безсмислен. В съня те не бяха хора, а флагове, провиснали на дрипави парцали от въже за сушене, и от тях капеше кръв. Не знаех защо споменах за скрит баща.
— Шайсим!
В гласа на Дуалия имаше стъписване. Извърнах се към нея. Вгледах се в изпълнените ѝ с укор очи и се опитах да се престоря на малко детенце, хванато в пакост.
— Шайсим, не е редно да разказваме сънищата си пред всички. Сънищата са скъпоценни и лични неща, нашите жалони към многото пътеки, които съществуват. Изборът между пътеките изисква огромно знание. Когато стигнем в Клерес, ще научиш много неща. Едно от най-важните неща е да записваш сънищата си сама и тайно или само с писар, избран от теб.
— Клерес ли? — Старият войник, Елик, беше дошъл и стоеше зад Дуалия. Коремът му издуваше елека му. На светлината на огъня очите му бяха бледи като сняг на стъмване. — След като се качим на кораба, тръгваме за Халкида и залива Ботър. Така се разбрахме.
— Разбира се — съгласи се Дуалия спокойно. Колкото и да беше пълна, се надигна изящно и застана до него. Не искаше да му позволи да се извисява над нея ли?
— И няма да търпя зли прокоби за мен и хората ми. Не и от едно побъркано пале като него.
— Момчето нямаше предвид нищо лошо. Няма нужда да се притесняваш.
Той ѝ се усмихна, самоуверена усмивка на зъл старец.
— Изобщо не се притеснявам.
После, най-неочаквано, ме ритна в гърдите. Изхвърчах от дървото, на което седях, и тупнах в снега. Ударът ми изкара въздуха. Лежах задъхана. Шън скочи — да побегне, мисля, — но той я перна с опакото на ръката си през лицето и я събори сред рояка лурики, които се бяха вдигнали като птици, запърхали да ни се притекат на помощ. Очаквах да се нахвърлят върху водача на войниците, да се скупчат отгоре му и да го затиснат, както бяха направили с красивия изнасилвач. Но те само хванаха Шън и я отмъкнаха настрани.