— Ти наруши думата си пред мен! — Дуалия се помъчи да вложи в гласа си увереност и укор. Но прозвуча като хленчещо дете.
Той кривна глава и я изгледа и видях на лицето му, че тя е станала още по-безсилна в очите му. Толкова незначителна, че си направи труда да ѝ обясни света.
— Един мъж има думата си. И може да даде думата си на друг мъж, защото и двамата знаят какво означава това. Защото един мъж има чест и да наруши думата си пред друг мъж означава да опетни честта си. Нарушаването на думата на един мъж заслужава смърт. Но всички знаят, че една жена не може да даде думата си на никого, защото жените нямат чест. Жените обещават, а после казват: „Ама не разбрах, не го мислех по този начин, мислех, че ония думи значат нещо друго.“ Тъй че думата на една жена е без стойност. Тя може да я наруши и винаги го прави, защото няма чест, която да опетни. — Изсумтя презрително. — Дори не си заслужава да убиеш жена, която нарушава думата си, защото така правят жените.
Дуалия го гледаше зяпнала и онемяла. Съжалявах я и се страхувах за всички нас. Дори аз, едно дете, знаех, че такива са нравите на халкидците. Всеки свитък, който бях прочела за тях, всеки път, когато татко ми бе споменавал за тях, те бяха тези, които винаги намираха начин да нарушат думата си. Правеха деца на слугите си и след това продаваха в робство собствените си рожби. Как можеше да не е знаела с какви хора се е спазарила? Луриките се трупаха зад нас, бледо отражение на войниците зад Елик — мъжете му стояха разкрачени и нащрек, с ръце на кръста или скръстени на гърдите. А луриките се свиваха един в друг и си шепнеха като вятър, тръпнещ в трепетликите. Дуалия сякаш бе изчерпала думите си.
— Как бих могъл да разменя обещание с тебе? Ще дам мъжката си дума, мъжката си честна дума, в замяна на какво? Мисълта, която си таила в глупавата си главичка за онзи момент? — Изсмя се презрително. — Разбираш ли изобщо какви глупости говориш? — Поклати глава. — Водиш ни по този дълъг път, все по-навътре в опасността, и за какво? Не за съкровище, пари или хубава стока. За едно момченце и неговата слугиня. Мъжете ми ме следват и в замяна взимат дял от всичко, което взема аз. А какво можахме да вземем оттам? Малко мърсуване за войниците ми. Няколко хубави меча. Малко пушено месо и солена риба. Няколко коня. Мъжете ми се присмиват на набега ти! Това не е добре, защото вече се съмняват защо дойдоха толкова далеко, в такава опасна територия, за толкова малко плячка. И почват да се съмняват в мен. И какво трябва да правим сега, когато сме толкова дълбоко във вражеска територия? Мотаем се и избягваме пътищата и селата, така че едно пътуване, което трябваше да трае само няколко дни, се проточва към месец.
— И сега момчето смее да ми се подиграва! Защо? Защо няма никаква почит? Може би ме смята за глупав, какъвто искаш да ме изкараш ти. Но аз не съм глупак. Мислил съм го, и съм го мислил много. Не съм мъж, когото ще го управлява жена. Не съм мъж, когото ще купят със злато и ще го командват като прост наемник. Мъж съм, който заповядва, който ще поеме задача и ще я изпълни така, както той сметне за най-добре. И все пак толкова пъти се подчинявах на волята ти. Не го разбирам. Винаги отстъпвам пред волята ти. Защо? Мисля, че го отгатнах. — Изпъна обвинително пръст към нея. — Знам ти магията, жено. Онова бледно момченце, което държиш до себе си, онова, дето говори все едно че е момиче. Той прави нещо, нали? Пращаш го напред през града и минаваме, и никой не се обръща да ни погледне, докато минаваме. Хубав номер е това, много добър номер. Възхищавах му се. Докато не ми хрумна, че върти същия номер и на мен. Нали?
Аз щях да излъжа. Щях да го погледна изумена и след това да настоя да обясни. Тя зяпна като риба. После едва промълви:
— Така не става.
— Нима? — попита я той хладно.
Звук. Всички глави се обърнаха натам, дори моята. Идваха коне. Винделиар се връщаше с ескорта си. Дуалия направи втората си грешка. В очите ѝ блесна надежда.
Елик го разчете ясно като мен. Усмихна се с най-жестоката усмивка, каквато бях виждала.
— Не. Ето как ще стане. — Обърна се към хората си. Бяха се струпали зад него, с нетърпението на хрътки. — Идете ги посрещнете. Спрете ги. Задръжте Винделиар. Кажете му, че знаем номерата му. Кажете му, че сме изумени и смятаме, че той е чудесен. Напомпайте суетата му, както бихте угодили на себе си! — Изсмя се грубо, и другите също. — Кажете му, че тази жена ви е поръчала да му заповядате да не използва повече номерата си върху нас, защото пътеката му вече лежи с нашата. Отведете го в нашите палатки и го дръжте там. Дайте му всяко хубаво нещо, което имаме. Хвалете го. Тупайте го по рамото, накарайте го да се почувства вече мъж. Но бъдете нащрек. Ако усетите, че решимостта ви отслабва, убийте го.