— Тук не обсъждаме поведението на Фицбдителен, принц Фицрицарин — каза кралят, но когато стигна до вратата, Лант ми хвърли поглед, в който имаше и срам, и благодарност. Стражът на вратата го пусна да излезе и след жест на Предан го последва и затвори вратата.
— Добре. Какво ще правим с тях? — въздъхна Предан.
— Разформироваме ги. Наказваме с бой с камшици тези, които са се държали зле с Шишко. Изгонваме ги позорно завинаги от Бък. — Елиания говореше безстрастно и нямах никакво съмнение, че точно такава би била съдбата им на Външните острови.
— Не всички са се държали зле с Шишко. Намираме тези, които трябва да понесат вината, и ги съдим поотделно — каза тихо Кетрикен.
— Но тези, които не са го наранили пряко, не са се противопоставили на другите! — възрази Елиания.
Кралят поклати глава.
— Нямаше ясна йерархия. Част от отговорността трябва да понеса аз. Трябваше да се разпоредя Фицбдителен да поеме командването им и да оповестя това на всички.
— Съмнявам се, че щяха да приемат властта му — казах аз. — Той никога не е служил войник. Тези мъже са утайката на гвардията. Изхвърлени от други гвардейски части, те са хората с най-малко самодисциплина, командвани от най-безскрупулните и най-безчестните офицери. Най-малкото ги разформироваме. Някои вероятно ще си намерят места в други гвардейски части. Но да се запазят като част само ще окуражи най-лошото в тях. — Говорех за милост, със спокоен глас. Но лично замислях да наложа малко от кралското правосъдие над тези, които Шишко ми беше назовал по име.
Предан ме погледна, сякаш можеше да чуе мислите ми. Бързо проверих стените си. Не, бях сам в ума си. Той просто ме познаваше твърде добре.
— Вероятно би искал да поговориш с всеки от тях и да видиш дали отговарят на изискванията да бъдат включени в твоя нов гвардейски отряд?
— И ми се усмихна! — Раздразнението, което изпитвах от това, което бе направил кралят, не намаля от усмивката, разцъфнала на лицето на Шута.
— Той наистина те познава добре, за да ти възложи тази задача. Ще се обзаложа, че в каца гнили ябълки ще намериш няколко здрави. И че когато им дадеш шанс, ще спечелиш верността им завинаги.
— Не са точно мъжете, които бих искал да стоят зад мен — възразих. — Нито са бойците, които искам да връча на Фоксглоув и да очаквам, че тя ще се справи. Бих искал почетната ми гвардия наистина да е от доблестни мъже.
— А онези, които са дразнили Шишко и са набили конярчето?
Поех си дъх да отвърна и зяпнах от изненада, щом стрелата Умение от Копривка прониза без усилие стените ми. Градината на кралицата. Вести за Пчеличка и Шайн. Ела веднага. Не се опитвай да ми отвръщаш с Умението.
В сърцето ми лумна надежда.
— Копривка ме вика в градината на кралицата — казах и се изправих. — Имат вест за Пчеличка. — Стъписах се, усетил как внезапната надежда ме сряза остро като страх.
— Светлина! Въздух! — настоя враната, щом станах.
— Ще се върна колкото може по-скоро — подхвърлих. Пренебрегнах разочарованото изражение на Шута и дори не възразих, когато Пъстра подскочи от масата и с едно плесване на крилете превзе рамото ми. В стаята си се спрях само колкото да пусна враната от прозореца, преди да забързам при Копривка.
Градината на кралицата не беше традиционна градина, а връх на кула. Бях се запъхтял, когато стигнах до нея, след като бях пробягал половината замък Бъкип. През лятото глинените съдове там преливаха от зеленина и уханни цветове. В някои имаше дори малки плодни дръвчета. Скромни статуи и усамотени скамейки допълваха убежището на Кетрикен от дребните досади на дворцовия живот. Но когато излязох на върха на кулата, ме посрещна зима. Сняг бе затрупал сандъчетата с цветя, а дръвчетата бяха увити против жестоката захапка на зимния студ. Бях мислил, че ще заваря само Копривка. Но Кетрикен също се оказа там, топло загърната против студа, както и Предан, и кралица Елиания. Отне ми малко време, докато позная Любезен Бресинга. Момчето бе станало мъж. Когато видя, че го познах, ми се поклони важно, но запази мълчание. Бях се зачудил защо са избрали Градината на кралицата като място за среща. Когато хрътката на Предан превъртя в снега един млад рис, разбрах. Двамата спътници в Осезанието, явно добре познати, изведнъж се разтичаха между сандъците за цветя. За миг изпитах остра завист.
— Получихме вест — каза Предан.
Изглеждаше толкова сериозен, че се зачудих дали не са намерили трупове. Изоставих официалностите и попитах: