Погледах още малко картата. После погледнах навън през прозореца, над равната шир, където някога Искрен бе оглеждал за враговете си. Соларски пропад. Трябваше да отида там. Предан заговори зад мен:
— Фиц, добре знаеш, че една военна кампания трябва да се проведе с прецизност. Всички изпълняват заповеди. Ако всеки войник прави каквото той сметне за най-добре, тогава е кръчмарска свада. Не боен план. — Покашля се. — В това аз командвам. Задействал съм го. Трябва да върви така, както аз съм го планирал.
— Прав си — признах. Не го погледнах.
— Фиц. Трябва ли да ти напомня, че аз съм кралят ти?
Погледнах го в очите и отвърнах искрено.
— Винаги съм съзнавал това, мой кралю.
Превъзхождаха ме числено. Бях надигран. Бяха затаили информация от мен. Още по-лошо, логиката и рационалността бяха на тяхна страна. Не бяха казали на никой, който не трябваше да знае. Планът им беше добър. Знаех, че са прави, ако човек се съобразеше само с логиката и рационалността. Но в сърцето си на баща знаех, че не са прави. Ужасно беше да стоя пред тях и да бъда поучаван от моя крал и моята дъщеря, да ми се казва, че планът вече е съставен и че единственият ми реален избор е да се съобразя с него. Изведнъж се почувствах стар и глупав, и безполезен. Синините, които бях получил в усилията си отново да се почувствам воин, мускулите, които ми крещяха при всяко движение, всичко потвърждаваше некадърността ми. Възрастта ми. Бях загубил и дъщеря си, и Шайн заради изгубената си някогашна способност да мисля три стъпки напред. Можех да погледна назад и да видя десетина прости неща, които можеше да съм направил и които щяха да са предотвратили отвличането. Дни наред бях изгарял вътрешно да поправя нещата, да поправя грешките си и да продължа напред — и никога, никога повече да не позволя малкото ми момиче да изпадне в такава опасност.
А днес, когато възможността за действие се полюшваше като къс прясно месо пред мен, наместо това ми казваха, че други ще я избавят и ще ми я върнат. Друг някой щеше да я вдигне и да я притисне до гърдите си, и да ѝ каже, че е в безопасност. Дни по-късно щяха да ми я върнат като изгубена кесия. Можех да си седя у дома край огъня и да чакам. Или да препусна с гвардията си и да посрещна спасителите ѝ.
Оставих ги на върха на кулата и тръгнах да уведомя малкия си отряд новобранци и старчета, че на заранта ще тръгнем. Разрешено ми бе да им кажа, че е възможно да се натъкнем на враг, но Предан, Елиания, Кетрикен и Копривка бяха решили, че ще е най-добре състоянието на тревога в херцогство Бък да се запази на ниско ниво, докато проблемът приключи. Гвардията в Рингхил беше добре обучена и опитна в справянето с разбойническите банди, които понякога върлуваха по кралския път. Бяха най-добрите мъже за тази работа. А ако някой успееше да им се измъкне, моята гвардия щеше да пристигне скоро след това и да оправи неразборията. Халкидците трябваше да се предадат или да попаднат в челюстите на силите ни, които щяха да се затворят около тях.
И моята Пчеличка можеше да попадне с тях в зъбите на тези челюсти.
Отидох при Сенч. Имало ли беше изобщо време някога, когато да не съм тичал при него за съвет? Почуках на вратата му, не получих отговор и тихо влязох. За мое разочарование Стабилен беше там, седнал на стола до камината, дялкаше нещо и хвърляше парчетата в огъня. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда. Копривка навярно го бе предупредила, че може да дойда.
— Той спи — каза ми преди да съм попитал.
— Някой каза ли му, че смятаме, че знаем къде са Пчеличка и Шайн? Че ще се опитаме да си ги върнем?
Той се намръщи. Беше член на личната котерия на краля. Новината ми не го изненада, но може би беше изненадан, че аз вече я знам. Заговори тихо:
— Казаха ми, че всичко това трябва да се държи в тайна. Същината е в това да ги изненадаме. Колкото до лорд Сенч, не съм сигурен, че ще може да си държи езика зад зъбите. Опитваме се да го запазим спокоен. Да му позволим да се възстанови.
Поклатих глава и не понижих глас.
— Наистина ли си мислите, че може да изпитва мир, докато дъщеря му е в ръцете на халкидски наемници? Всичко е мирно около мен, нали, обаче страховете ми за малката ти сестра продължават да бушуват в ума ми. Не съм познал мир нито за миг, откакто разбрах, че е похитена.
Сенч нададе стон като старец, събуждащ се от сън. Отидох до него и хванах ръката му. Той се размърда леко и извърна главата си към мен. Очите му бяха полуотворени.