— Имаме новина, Сенч. Похитителите са засечени. Вярваме, че са на път към Соларски пропад. Предан е изпратил бойци и ще завземе кораба, който ги чака, а след това ги нападаме отзад.
Сенч примигна бавно. Умение докосна ума ми, леко като пеперудено крило. Тръгни веднага.
— Лант — каза той малко хрипливо. — Вземи Лант. Чувства се толкова гузен. Че я отвлякоха. И че са го оставили жив. — Замълча и преглътна. — Спаси гордостта му.
— Добре — обещах му. За миг погледите ни се срещнаха. Изглеждаше точно така, както се чувствах аз. Лежеше в леглото си, стар и болнав мъж, докато дъщеря му бе в опасност. И никой дори не му беше казал, че може да бъде спасена, за да не би тази новина да го разтревожи. Или да го тласне към безразсъдни действия. — Трябва да тръгвам — извиних се, но той знаеше, че това е обещание. — Трябва да се разпоредя гвардията ми да се подготви за утре.
За миг очите му грейнаха.
— Разритай ги — каза ми. Единият му клепач се смъкна и се затвори, после той отвори широко и двете си очи. — Не сме свършили още, момче. Ти и аз, не сме свършили още.
После очите му се затвориха, той въздъхна тежко и дъхът му отново се успокои. Задържах се още малко, без да пускам ръката му. Обърнах глава към Стабилен.
— Едва ли е заплаха за тайната ни.
Пъхнах ръката на Сенч под завивките и тихо излязох.
Не бях виждал много Лант, откакто беше дошъл в Бъкип. Всъщност изобщо не се бях сещал за него. А когато се сетех, оставяше неприятна миризма в мислите ми. Беше смразяващо напомняне за всичките ми провали. Не го бях защитил, нито Шайн, нито малкото ми момиче. И в едно мрачно кътче на сърцето ми, макар и да знаех, че не може да го е направил, ме изгаряше гняв, че не беше дал живота си, вместо да позволи да отвлекат Пчеличка.
Покрай мен мина младо момиче, понесло нечие пране.
— Момиче, имам задача за теб, след като приключиш с това.
Едва не ми завъртя очи, но след това ме позна.
— Разбира се, принц Фицрицарин. — Трудно е да направиш реверанс, когато и двете ти ръце са пълни с пране, но успя.
— Благодаря. Намери лорд Фицбдителен. Кажи му, че имам да споделя спешна новина с него. И му напомни да посети лорд Сенч днес.
— Разбира се, мой принце.
Мой принце. Ничий принц не бях днес. Бях баща.
Отидох в двора за упражнения. Заварих Фоксглоув седнала на една пейка извън оръжейните навеси — втриваше мехлем в дланта и китката си. Беше се променила, откакто я направих капитан на гвардията си. Сивеещата ѝ коса беше сплетена здраво във воинска опашка и облеклото ѝ сега беше повече кожа, отколкото плат. Разтриваше мазилото във възлестата си китка. Покашлях се и тя вдигна очи към мен. Преди да е успяла да се изправи, седнах на пейката до нея.
— Трябва да те помоля да подготвиш гвардията ми да тръгне с мен призори.
Очите ѝ се разшириха. Вдигнах ръка и възможно най-бързо и простичко ѝ разказах всичко. Тя беше моят капитан, дясната ми ръка. Нямаше да е редно да я помоля да тръгне слепешката до мен. Едва ли щяхме да влезем в сблъсък. Щяхме просто да сме там навреме, за да поемем Пчеличка, след като бъде спасена. Но ако все пак случайно ни се наложеше да кръстосаме мечове с някого, исках тя да знае защо. И да знае какъв е залогът.
Беше съвършеният помощник-командир. Изслуша ме и прие каквото ѝ казах. После погледна ботушите си и каза:
— Ако беше моя операция, нямаше да я проведа така.
— Слушам те.
— Крадешком. Нападаме ги, докато отдъхват или спят. Откриваме къде са пленниците и първата ни грижа е да ги защитим. Или да приложим прост пазарлък. Те са наемници. Наемниците могат да бъдат купени. Каквото и да са им платили, предлагаме им повече и безопасно преминаване. По-късно, след като момичетата вече са в безопасност, можем да решим дали сме обвързани от думата си. Винаги можем да отровим складовете на борда на оня кораб и да ги оставим да си тръгнат весело по пътя.
Изгледах я тъпо за миг. След това казах с искрено възхищение:
— Харесва ми как мислиш.
Тя се изсмя късо.
— Нима? Малко съм изненадана. Знам, че когато ме помоли да поема тази длъжност, имаше предвид, че ще е чест за мен. И начин да не се ангажираш самият ти с това. Но съм виждала война и съм виждала мир, и знам добре, че никога не съществува истински нито едното, нито другото. И че да си готов за война е по-добре, отколкото да си готов за мир, ако наистина се надяваш на мир. Тъй. Водя ги само от няколко дни, но видях доста подобрения оттогава. Все пак, ако ще влизаме в истински бой, първото, което ще ти кажа, е, че нямаме достатъчно войници и че това, което имаме, не е готово. Те ще измрат.