Обаче щом излязох в коридора, видях Лант. Идваше при мен. Проклетият ми късмет!
— Фиц! — възкликна той задъхано. Стискаше полузарасналата си рана.
— Поеми си дъх — посъветвах го. И добавих шепнешком: — И говори по-тихо.
— Да. — Отпусна ръката си и се подпря на стената. — Ходих при Сенч. Имаше трима лечители в стаята му. Каза ми да дойда при теб.
Нямах време за уклончивости. Заговорих тихо:
— Получихме вест къде може да са наемниците, които отвлякоха Шайн и Пчеличка. Гвардията в Рингхил ще им устрои засада и ще ги обкръжи. Утре на разсъмване моята гвардия тръгва за Соларски пропад. Вероятно ще закъснеят за залавянето им, но поне може да са там, за да предложат малко облекчение.
— Шън — каза той и на лицето му се изписаха противоречиви чувства. — Разбира се. Разбира се, че искам да тръгна с теб.
— И лорд Сенч си помисли така. Но сигурен ли си, че си готов за такава дълга езда? Ако не можеш да издържиш…
— Ще ме оставите. Знам. Разбира се, че трябва! Готов съм да тръгна с вас на разсъмване.
— Чудесно. Ще се видим тогава. Трябва да приготвя някои неща.
Надявах се, че ще се задържи малко повече подпрян на стената. Но той изпъшка, избута се и закрета след мен. Повървяхме известно време в мълчание. Тъкмо когато започна да става неловко, Лант каза:
— Не знаех, че ми е сестра.
„Мила Еда, моля те, не искам да го слушам!“
— И аз, Лант. Дори не бях разбрал, че сме роднини. Всъщност ми се падаш чичо.
— Чичо… — повтори той, сякаш изобщо не му беше хрумвало. После каза бавно: — Ще ни е неловко, когато се срещнем пак…
Най-малката от грижите ми.
— Ще говоря първо с нея, стига да останем насаме. Но ако не, ще трябва да се справиш с това дискретно. Особено ако има други наблизо.
— Нямам никакво желание да я нараня.
Въздъхнах.
— Лант, знам, че това е основната ти грижа. Но моята е страхът, че тя може вече да е тежко пострадала. Или че гвардията на Рингхил няма да надделее, или че наемниците ще наранят, убият или използват пленниците си като разменна монета. Това са нещата, за които трябва да мисля.
Той пребледня. Толкова нежно ли беше възпитан този младеж? Разбрах с внезапна яснота, че не бива да позволя да влиза с мен в никакъв въоръжен сблъсък, още по-малко в нещо, което може да се окаже краят на решителна битка между гвардията на Рингхил и халкидските наемници. Цялото ми внимание трябваше да е съсредоточено върху Пчеличка, а не да се притеснявам, че може да се наложи да защитя Лант.
— Сигурен ли си, че си се възстановил достатъчно от раните си, за да яздиш с нас? Или да боравиш с меч?
— Трябва да дойда — отвърна той. Знаеше какво мисля. Гордост стегна гръбнака му. — Трябва да дойда, а ако не успея, трябва да ме оставите. Но трябва да се опитам. Не защитих Шън… Шайн… във Върбов лес. Не мога да я предам сега.
Стиснах зъби и кимнах. Дори не спомена Пчеличка. Гневът ми беше безсмислен: беше сляп за съдбата на детето ми. Напомних си, че е син на Сенч и че Копривка има добро мнение за него. Напомних си колко глупав беше Хеп на неговата възраст. А след това си признах, че аз бях по-упорит и глупав и от двамата на тези години. Сложих ръка на рамото му.
— Лант. Може би и заради нея, и заради теб, не бива да си там. Иди при лечителя да ти смени превръзката. Почини си. Грижи се за Сенч вместо мен.
Потупах го по рамото и се отдалечих. Чух как каза зад гърба ми:
— Защото ти щеше да направиш това ли? Съмнявам се.
Петлите се бяха събрали в двора за упражнения. Фоксглоув беше с мен. Сержант Здрава ръка не беше дошъл. Съмнявах се, че ще го видя повече. Двайсет и един бойци от Петлите бяха намерили за уместно да се строят. Познах някои от тях от отряда във Върбов лес; другите бяха нови за мен. Представих Фоксглоув като техния нов командир и призовах тримата най-стари от редиците им да излязат напред. Дългата им служба навярно бе допринесла за външността им, но липсващите зъби и смачканите уши ми говореха по-скоро за кръчмарски свади, отколкото за сражения. Все едно. Бяха това, с което разполагах. Представиха се по име и Фоксглоув им даде звания. Никой от тях не изглеждаше доволен, но не ѝ възразиха. Последваха я, щом тръгна по редицата на Петлите и веднага освободи четирима от тях. Не оспорих решението ѝ.
След това я оставих да даде заповедите си. Трябваше да са на конете и готови за тръгване призори, с порцион за четири дни. Трябваше да са достатъчно трезви, за да могат да яздят, и облечени за зимно пътуване, с оръжия за близък бой. Тук видях как интересът разпали погледите им, но не им дадохме повече подробности.
— Крал Предан ви даде в ръцете ми — казах им. — Онези от вас, които добре изпълнят задълженията си през следващите десет дни, ще останат като част от моята гвардия, но не с униформата на Петлите. Петлите ще бъдат разформировани. Тези от вас, които се окажат страхливи, мързеливи или просто глупави, ще бъдат уволнени. Това е всичко, което имам да ви кажа.