— Фиц… Рицарин — каза, намести краката си по-здраво в тъканта на наметалото ми и избута с клюна си яката ми настрани.
— Какво правиш тук? — попитах я раздразнен, без да очаквам отговор.
— Тя говори! — възкликна Настойчивост.
— Тя е врана! — възкликна Лант, сякаш може би не бяхме забелязали. И добави задъхано: — Тя ли е вашето животно в Осезанието?
— Не. Не е моят спътник от Старата кръв. — Никога не бях настоявал за сегашната употреба на израза от когото и да било и не ми остана време да се зачудя защо го използвах, тъй като Нас веднага се примоли:
— Би ли дошла при мен, как мислите? Толкова е хубава!
Пъстра се наведе, клъвна ме леко по бузата и изграчи:
— Добро момче!
Ококорил очи, Нас протегна обнадеждено ръката си към нея, все едно че беше сокол. Тя подскокна от рамото ми и кацна на китката му.
— Не ти ли е добре? — попита задъхано Нас, щом придърпа ръката си, за да ѝ се възхити.
— Добре — съгласи се тя със същото възхищение и изведнъж изпитах надеждата, че може да си намери по-постоянен дом, отколкото Шутът или аз можем да ѝ предложим.
— Искаш ли да се грижиш за нея? Има няколко бели пера и заради тях другите врани я нападат. Ще трябва да ги боядисваш с черно мастило, ако започнат да избеляват.
— Наистина ли? — Изглеждаше така, сякаш го удостоявам с голяма чест. — Горката! Как се казва? Как се сдобихте с нея?
— Наричаме я Пъстра. Собственикът ѝ е умрял и един общ приятел ме помоли да се грижа временно за нея.
— Пъстра. Хубаво име. Как си, Пъстра? Ще кацнеш ли на рамото ми?
Лъскавият поглед на птицата срещна моя за миг, почти все едно ме молеше за извинение или ми искаше разрешение. После, щом Настойчивост бавно сниши китката си, тя се изкатери нагоре по ръката му и клекна на рамото му. Нас ми се ухили щастливо, но след това, щом си спомни за мисията ни, лицето му помръкна.
— Сър? Къде отиваме? Намерили ли са Пчеличка? Тя добре ли е? — Хвърли поглед към брадвата на гърба ми. — Няма нужда от нова дръжка, нали?
— Да. Няма. Знам къде отиваме, но не знам за Пчеличка. Знам обаче, че вие двамата не бива да идвате с мен. — Думите падаха от устата ми като камъни.
Лант заговори внезапно от другата ми страна:
— Добре, каквото и да знаете, бих искал и аз да го знам. Получихте ли още новини, откакто говорихме последния път? Имам само указанието на лорд Сенч да ви последвам.
Заговорих повече на момчето, отколкото на него:
— Получихме донесения, че похитителите яздят към крайбрежието. Корабът, на който се надяват да избягат, е задържан. Вярваме, че знаем посоката, която се канят да хванат, и кралските сили са на път да ги отрежат. Може да открием похитителите ѝ преди тях. Или след. И в двата случая знам, че трябва да съм там. — Изредих накратко подробностите. След това продължихме мълчаливо за известно време.
А после Нас заговори:
— Тъй. Ние всъщност яздим пред гвардията ви, нали? Надявате се да стигнем до войниците и Пчеличка преди кралските войници? Надявате се, че ще можем да се бием с тях и да я спасим сами?
— Това би било безумно! — заяви Лант. — Имаше най-малко двайсет наемници, без да броим бледите хора.
Нас имаше по-прагматично притеснение.
— Аз си взех само ножа.
Лант изсумтя:
— Момче, няма да налетим на банда обучени наемни войници само с твоя нож и брадвата на Фицрицарин. Сигурен съм, че той има по-добър план.
Но нямах.
Да лъжа изведнъж се оказа твърде голямо усилие, и безсмислено.
— Нямам никакъв план всъщност. Когато и ако ги намерим, ще реша какво да правя. И точно затова двамата трябва да се върнете. Веднага. — Обърнах се и погледнах Лант. — Тръгни с гвардията ми утре. Можеш да уведомиш Фоксглоув, че съм препуснал напред на разузнаване. Всъщност ще е много полезно, ако предадеш от мен това съобщение на Фоксглоув.
Лант като че ли го премисли. Надявах се това да му предложи по-достоен начин да се измъкне от нещо, което изглеждаше зле обмислено начинание. За кратко се чуваше само тропотът на копитата, скърцането на кожата на седлата и вятърът, който шушнеше и заглаждаше снежната пелена, покрила моравата. Погледнах към далечните дървета и след това към небето. Облачно. Никакъв сняг тази нощ, надявах се.
Прехвърлихме малко възвишение и погледнахме надолу към широката река Бък. Краищата на мудно движещата се вода бяха замръзнали, но ивица тъмна вода продължаваше да се вижда в средата на течението. Оттатък реката щях да отбия от пътя и да отцепя направо. Загледах как един фургон, теглен от впряг сиви коне, стигна до сала на другата страна. Добър разчет на времето. На другия бряг на реката имаше три къщи, плевник и няколко кошари. Салът беше паянтов и стар, използван главно от фермери и пастири, решили да местят стадата. Слязохме до напуканите греди на кея и останахме да седим мълчаливо на конете, докато салът подхождаше бавно към нас, с люшване и плясък. Погледнах спътниците си. Лант изглеждаше смутен, а Нас угрижен.