Щом оставихме зад себе си гористия склон, вятърът се усили. Студът ме зашлеви през лицето, но пък вятърът отнесе повечето облаци. Звездна светлина се изсипа отгоре и разкри пред очите ни навятия сняг, покрил летните пасища. Бързонога забави — тук снегът беше по-дълбок. Тя наведе глава и заора упорито напред.
Подуших плевник. Не, Бързонога подуши плевник или някакъв заслон за животни и сподели усещането с мен. Беше различно от начина, по който ми предаваше информация Нощни очи. За вълка винаги ставаше дума за лов, убийство и храна. Кобилата подуши нещо познато, нещо, което може би беше подслон и отдих. Да, отдих. Беше уморена. И премръзнала. Време беше да се скрием от този вятър и беше време да намерим вода. Пред нас, на загърнатия в бяло склон, имаше струпани постройки: кошара за животни и тристранен заслон със стръмен покрив. До него имаше затрупана със сняг могилка — купа сено. А до стената на кошарата се очертаваха контурите на колиба.
Не се наложи да спирам Бързонога. Тя спря сама и застана на място, хълбоците ѝ потръпваха, докато поемаше миризмите. Овце, стара тор. Слама. Смъкнах се сковано от седлото и отидох първо до кошарата; мускулите ми се движеха непохватно, усещах как топлината се мъчи да се върне в ходилата ми. Бедрата ме боляха и гърбът ми крещеше при всяка стъпка. Бях ли си въобразил наистина, че ще мога да яздя цяла нощ и да съм способен да се промъкна крадешком, още повече и да се бия?
Бях идиот.
Намерих портата, бутнах лоста и я задърпах, борех се със снега, който я запираше. Когато се отвори колкото да мине кон, поведох Бързонога вътре. Тя се настани в една ясла, докато газех през снега, за да взема наръч сено. Занесох го в заслона и направих още три разходки, докато напълня яслата. Беше благодарна, че е на завет. Измъкнах торбата със зърно от дисагите.
Вода?
Ще видя какво мога да направя.
Оставих я да стои в заслона, докато огледам наоколо. Тупах ръцете си по бедрата докато вървях, мъчех се да раздвижа достатъчно топлина в тях, за да мога да разседлая Бързонога. Вятърът пак отнесе облаците и бледа лунна светлина разтвори нощта около мен. Имаше кладенец, с ведро и макара. Когато спуснах ведрото, чух как счупи тънкия лед преди да се наклони и да се напълни. Щом го издърпах, дойде и Ридъл. Вдигнах ръка в мълчалив поздрав. Той слезе, поведе коня си в заслона и аз го последвах. Подържах ведрото, докато Бързонога пие, и след това го поднесох на неговия кон.
— Ще запаля огън в колибата — каза той.
— Аз ще се погрижа за конете — отвърнах.
Вцепенените ми пръсти се бореха с още по-вцепенената кожа и каишки. Двата коня се доближиха един до друг, за да споделят топлината на телата си. Докато се оправя с тях, през цепнатините около рамката на вратата на колибата вече се виждаше смътна светлина. Извадих още едно ведро вода, взех дисагите и тръгнах към колибата.
Беше скромна, но общо взето уютно убежище за нощта. Имаше дъсчен под; каменно огнище заемаше едната стена. Обзавеждането беше просто: маса и две трикраки столчета. В единия край на колибата имаше нар. На една лавица имаше две котлета. Имаше и свещник и свещи. Две пръстени чаши и две купи. Овчарите бяха оставили дърва в ъгъла на колибата. Върнах се при купата сено и я ограбих безскрупулно, за да направя постеля на нара, докато Ридъл кипне водата в едното котле.
Почти не обелихме дума, докато шетахме. Бяхме се върнали към старата си връзка и не искахме, нито имахме нужда от приказки. Той направи чай. Аз разстлах сеното на нара, а след това придърпах едното столче до огъня и седнах. Стори ми се доста тежка работа да се наведа и да смъкна ботушите от изтръпналите си крака. Бавно, много бавно, огънят затопли колибата и след това проникна в изстиналата ми плът. Ридъл избърса прахта от една чаша и ми наля чай. Взех я. Усещах лицето си вкочанено и разранено. Само един ден тежка езда и студът бе взел своята дан от мен. Какво ли понасяше малката ми дъщеря? Беше ли жива? „Не! Не мисли за това.“ Настойчивост беше видял, че я откарват в шейна, загърната с кожи и одеяла. Значи я ценяха високо и се грижеха добре за нея.
А аз щях да ги убия заради това. Тази мисъл ме стопли, както огънят и горещият чай не можеха.
Чух отвън коне. Надигнах се сковано, но Ридъл вече беше на вратата и я отвори широко преди да успея да се изправя. Вдигна свещта и на смътната ѝ светлина видях Лант. Настойчивост беше пред него и вече се смъкваше от коня си.
— Изглеждаш ужасно — каза Ридъл на Лант. — Влез на топло. — И хвана юздите на коня му.